Марио Пьюзо - Щастливият странник

„В дъното на всяко човешко сърце, от люлката до гроба, се таи едно неизкоренимо очакване — в ноктите на всяко престъпление престъпникът, жертвата и свидетелят се надяват, че добро, а не зло ще ги сполети. И това е най-съкровеното за всеки човек.“

Лари Анджелуци гордо пришпори своя гарвановочерен кон през каньона, образуван между две огромни стени от жилищни сгради. В подножието на всяка стена, усамотени на своите синкави плочници, децата прекъснаха игрите, за да го изгледат с нямо възхищение. Той описа широка дъга с червения си фенер. Изпод металните подкови на коня полетяха искри, когато копитата звъннаха по правите железопътни релси, положени по протежение на Десето авеню. Бавно, след коня, ездача и фенера, се зададе дългият товарен влак, който пъплеше на север от депо "Парк Сейнт Джон" на улица "Хъдсън".

През 1928 година Централната нюйоркска железница използваше улиците на града за влаковете, които сновяха от север на юг и обратно, като изпращаше пред тях сигналисти на коне да предупреждават водачите и пешеходците. След няколко години това щеше да свърши — строеше се надлез. Но Лари Анджелуци не знаеше, че е последният "фенерджия", че скоро ще бъде дребна отломка от градската история, и яздеше изправен и наперен като каубой от Запада. Шпори му бяха белите, тежки платнени обувки, а сомбреро — островърхото кепе, обсипано със значки. Сините му дочени панталони бяха пристегнати на глезена с лъскави никелирани колоездачни щипки.

Той галопираше в горещата лятна нощ през своята прерия — един каменен град. Жените клюкарстваха, насядали на дървени каси, мъжете пафкаха пури "Де Нобили" по ъглите, децата рискуваха живота си в една опасна игра — напускаха синкавите острови на плочниците и се катереха по минаващия товарен влак. Животът течеше в мътната жълта светлина от уличните лампи и голите бели крушки в сладкарските витрини. На всяко кръстовище свеж полъх от Дванайсето авеню, бетонния бряг на река Хъдсън, разведряваше коня и ездача и охлаждаше разгорещения черен локомотив, който издаваше предупредителни свирки зад тях.

На 27-а улица стената отдясно на Дари Анджелуци прекъсна и се появи наново чак след две пресечки. В пролуката се намираше Челси Парк, претъпкан с тъмни, тумбести фигурки — деца, насядали по земята да гледат безплатното кино на Хъдсън Гилд Сетълмент Хаус. На далечния огромен бял екран Дари Анджелуци видя чудовищно голям кон и ездач, окъпани от лъчите на изкуственото слънце, които се носеха в гръмовен галоп към него. Усети как неговият кон се наежи, когато подскачащата му глава зърна огромните призрачни образи. После дойде кръстовището на 28-а улица и стената отново се издигна.

Дари почти беше пристигнал вкъщи. Ето го пешеходния мост, който свързва Десето авеню с 30-а улица. Минеше ли под моста, си беше у дома и работата му приключваше. Килна още по-палаво кепето си и се изпъна на седлото. На тротоара между 30-а и 31-ва улица седяха само роднини и приятели. Дари пришпори коня в галоп.

Под моста спря за миг, помаха на децата, които гледаха, облегнати на парапета над главата му. Изправи коня на задни крака за хората на десния тротоар, после обърна животното наляво към отворените железопътни работилници, които се простираха като искряща стоманена равнина до река Хъдсън.

Зад него огромният черен локомотив бълваше бели облаци пара и като по чудо мостът и децата изчезнаха. Из въздуха останаха да ехтят само тънки радостни възгласи, които се носеха нагоре към бледите, почти невидими звезди. Товарният влак сви към работилниците, мостът се появи отново, а ятото подгизнали от парата деца профуча по стълбите и се втурна по булеварда.

Лари завърза коня на стълба до кабината на стрелочника и седна на отсрещната пейка. От другата страна на булеварда, сякаш изрисуван на плосък екран, познатият и обичан свят оживяваше малко по малко.

Ярко осветената фурна беше близо до ъгъла на 30-а улица, а накичената ѝ с гирлянди лавка за замразена лимонада беше обсадена от деца. Самият panettiere [1] Пекар (ит.). — Б. пр. пълнеше белите картонени чашки с вишневочервени, бледожълти и искрящо бели кубчета лед. Сипваше щедро, защото беше богат и даже пилееше пари по конни състезания.

До фурната на 31-ва улица беше бакалницата. Витрината ѝ беше пълна с жълти щафети пушено сирене с лъскава восъчна корица, тънко нарязана шунка, триъгълни парчета месо, които висяха завити в пъстро нашарена хартия. После идваше бръснарницата, която беше затворена за клиенти, но за картоиграчите беше вечно отворена. Ревнивият бръснар постоянно се озърташе за прясно подстригани глави, които не носеха белезите от неговите ножици. Децата се суетяха по паважа, припрени като мравки. Жените, почти незабележими в черните си дрехи, се струпваха на малки тъмни купчинки пред всеки вход. От групичките клюките се издигаха със сърдито жужене из лятното, обсипано със звезди небе.