Марио Пьюзо - Щастливият странник

Октавия искаше да ходи на вечерно училище, за да стане учителка. Лучия Санта отказа. Не — щяла да се съсипе от работа и учение. "Защо? Защо? — питаше майката. — Такава добра шивачка си, печелиш добри пари." Ала само предубежденията караха майката да се опъва. Позната история. Животът е лош — нов път означава нови премеждия. Оставяш се на милостта на съдбата. Дъщеря ѝ беше твърде млада, за да разбере.

Неочаквано, някак гузно, Октавия каза: "Искам да бъда щастлива", и възрастната жена побесня — майката, винаги защитаваща прищевките на дъщеря си, книгите, които четеше, шитите ѝ костюмчета, с които изглеждаше толкова натруфена, все едно ходеше с лорнет. Майката презрително имитира дъщеря си със съвършения английски на глезено дете: "Искаш да бъдеш щастлива. — И после добави на италиански с гробовна тежест: — Слава Богу, че си жива."

В прохладната вечер Октавия прие примирието от майка си, приседна грациозно и прибра ръце в скута. Като си припомняше кавгата, тя се чудеше как майка ѝ говори съвършен английски, когато имитира децата. С крайчеца на окото Октавия зърна Гуидо, мургавия син на пекаря, който примигваше в топлата лятна нощ срещу грейналата ѝ бяла блуза. Той държеше в тъмната си силна ръка висока картонена чаша с кубчета лед — лимон и портокал, която ѝ подаде почти с поклон и набързо ѝ прошепна нещо от рода на: "Да не си окапеш блузата", а после се втурна обратно към лавката да помага на баща си. Октавия се усмихна, отпи няколко глътки от учтивост и прехвърли чашата на майка си, която обожаваше ледчетата и изсмука всичко до дъно с детинско настървение. Жуженето на старите жени не стихваше.

Вторият ѝ баща зави по ъгъла на 31-ва улица и тръгна по булеварда, като тикаше детска количка пред себе си. Октавия го гледаше как стига до 30-а улица и после се връща обратно. Тази нежност у втория ѝ баща я объркваше така, както иронията на майка ѝ. Защото го мразеше като човек жесток, злобен, лош. Гледаше го как бие майка ѝ и тормози заварените си деца. В избледнелите детски спомени той беше започнал да ухажва майка ѝ твърде скоро след смъртта на истинския ѝ баща.

Тя искаше да види заспалото бебе, малката ѝ сестричка, която горещо обичаше, макар и дете на втория ѝ баща. Но не можеше да понесе да разговаря с този мъж, да гледа студените му сини очи и грубоватото, ръбесто лице. Знаеше, че вторият ѝ баща я мрази също както тя него и двамата се страхуват един от друг. Никога не беше посягал да я удари, както удряше понякога Вини. А и тя нямаше да има нищо против той да бие заварения си син, ако изобщо се държеше като баща. Той винаги носеше подаръци за Джино, Сал и Айлийн, но никога за Винсент, макар че и Винсент беше още дете. Октавия го мразеше, защото никога не водеше Винсент на разходка или на подстригване заедно със своите деца. Страхуваше се от него, защото беше чужд — злобният тайнствен чужденец от книжките, синеокият италианец с мефистофелско лице, макар да знаеше, че всъщност е неграмотен селяк, беден, презрян имигрант, който само се надува. Един ден го видя в метрото да се прави, че чете вестник. Изтича да разкаже на майка си с насмешка и пренебрежение. Лучия Санта само се усмихна загадъчно и си замълча.

Но сега една от облечените в черно жени разказваше за някакво безчестно италианско момиче (родено в Америка, естествено). Октавия се заслуша.

— Да, да — говореше жената, — цял месец бяха женени, току-що бяха приключили с медения си месец. Леле, как го обичаше. Седеше в скута му, в майчиния му дом. Когато ѝ ходеха на гости, тя си играеше с ръката му. Ей така. — Две напукани ръце с мазолести пръсти се хванаха чувствено, неприлично, в скута на разказвачката. — И тогава отишли да танцуват, в църквата. Ама къде им е акълът на тия пусти млади свещеници, дето даже италиански не знаят?! Мъжът ѝ спечелил от томболата с входните билети. Взел си печалбата и паднал мъртъв на земята. Сърцето му, горкото, не издържало. Болнав си беше. Майка му вечно го предупреждаваше, пазеше го. Ама не. Младата булка танцувала с друг мъж, когато ѝ казали. И какво? Вместо да се втурне презглава към любимия, пищи и вика: "Не, не. Не мога." Плаши се от смъртта като дете, голяма жена. Любимият си лежи там, подгизнал в собствената си пикня, сам, но тя вече не го обича. "Не. Не мога да го гледам."

Леля Луче каза лукаво, доловила двусмислицата: "Абе, ти бъди сигурна, че го е гледала, като е бил жив." Взрив от гърлен смях изпълни булеварда и привлече завистливи погледи от другите женски групички. Октавия беше отвратена, ядосваше се, че даже собствената ѝ майка се смее с удоволствие.