Марио Пьюзо - Щастливият странник

Замаяните му, нетърпеливи очи видяха лицата на групичката стари жени, някои от тях рошави и мустакати. Изгарящ от желание да изчезне, отчаян, че играта ще свърши, той бясно се замята и опита да избяга. Леля Луче го държеше като муха и нареждаше:

— Спокойно. Седни до майка си и се успокой. Утре ще си болен. Чуй как ти бие сърцето.

И тя сложи сухата си длан върху гърдите му. Джино рязко се дръпна. Старицата го задържа и му каза с някаква жестока обич:

— Eh, come е faccia brutta. [5] Грозно лице, муцуна (ит.). — Б. пр.

Той разбра, че го нарича грозен, и застина. Погледна събралите се жени. Те се смееха, но Джино не знаеше, че се смеят с възхита на яростното му желание, на пламналите му очи.

Той заплю леля Луче с фалшивото заплюване на италианките, с което изразяват презрението си при кавгите. Това му върна свободата и изчезна с такава скорост, че майка му едва успя да го закачи с крайчеца на плесника си. Зад ъгъла, по 30-а улица, по Девето авеню, нагоре до 31-ва улица и от 31-ва улица до Десето авеню, щеше да заобиколи целия квартал и да се появи изневиделица, след което да срази врага с един майсторски удар.

Но докато тичаше с всички сили към Девето авеню, пътят му беше препречен от непознати момчета, които се изправиха като стена пред него. Джино се засили още повече и се вряза в тях. Ръце късаха ризата му, вятърът го биеше в лицето. На Девето авеню хлапаците го подгониха, но когато зави в тъмната 31-ва улица, не посмяха да го последват. Джино престана да тича и бавно пое край входовете. Беше на последната права на обиколката, а под него, в подножието на улицата, близо до Десето авеню, открояващи се в жълтите конуси на светлината от уличните лампи, приятелите му търчаха нагоре-надолу като черни плъхчета и продължаваха да си играят. Не беше закъснял.

Почина си в тъмното и после тръгна леко, бавно по улицата. В един сутерен видя малко момиче, облегнато на стена, наполовина бяла, наполовина електриковосиня. То беше отпуснало глава на ръката си, опряно на стената, и криеше очи от студената изкуствена светлина на празната, опустяла стая зад себе си. Джино знаеше, че играе на криеница, а не плаче, и ако изчака още малко, празната стая като по чудо ще се изпълни с викащи момичета. Но той не спря, не съзнаваше, че така ще запомни момичето завинаги — самотно, закрило очи до синьо-бялата стена, откъснато, неподвижно. Сякаш, като не спря, той го омагьоса да стои там завинаги. После продължи по пътя си.

Мътно петно светлина го накара да спре. Той потрепери. Седнала на прозореца, наведена от сутерена, стара ирландка беше положила глава на рошава възглавница и го гледаше как подминава по празната затихнала улица. На слабата жълта светлина лицето ѝ беше изпито от възрастта, тънката ѝ уста с леки мустачки изглеждаше кървава от горящата червена църковна свещичка. Зад мъртвешката глава, едва различими в сенките на стаята, се виждаха ваза, лампа и статуя, която се белееше като стари кости. Джино погледна старицата. Тя се озъби в усмивка и той побягна.

Вече чуваше виковете на приятелите си. Беше близо до кръговете светлина по Десето авеню. Приведе се до стълбите на едно мазе, скрит, силен, готов за удар. Не го плашеше нито тъмното мазе зад него, нито нощта. Забрави яда на майка си. Живееше само за този миг и за мига, в който щеше да нахлуе в светлия обръч и да го разбие.

Високо над Десето авеню завареният брат на Джино Корбо, Винченцо Анджелуци, тринайсетгодишен, седеше замислен сред меките, шепнещи звуци на лятната нощ, които долитаха до него. Седеше замислен на перваза на прозореца, дългата редица стаи зад него беше тъмна и пуста, вратата от антрето към кухнята здраво заключена. Сам се беше заточил.

Летните мечти, свободата и игрите му бяха отнети. Майка му го уведоми, че на сутринта той ще започне да работи за пекаря чак докато дойде времето за училище през есента. Ще разнася тежки кошове хляб в жегата, докато другите момчета плуват в реката, играят стикбол и "Джони язди пони", и скачат на задницата на трамваите, за да разгледат града. Няма вече да седи на сянка, да смуче замразена лимонада, да чете до стената на фабриката на Рункел или да играе на "банкери и брокери" и "седем и половина" за дребни пари.

Наблюдател на западния градски вал, всичко под него помрачаваше духа му — бунището от железопътни работилници, стоманени релси, изоставени вагони, локомотиви, които изпускаха мръсни червени искри и приглушени предупредителни свирки. Хъдсън беше черна лента под каменистия бряг на Джърси.