Марио Пьюзо - Щастливият странник

Възрастната жена каза тихо:

— Ти си малка още, не разбираш живота. Франк се ожени за вдовица с три малки деца. Той ни даде хляба. Той ни защити, когато никой, освен леля Луче, не щеше даже да плюе на прага ни. А и собственият ти баща не беше чак толкова хубав, колкото си мислиш. Колко мога да ти разказвам, ама ти е баща все пак.

Сълзите вече ги нямаше и Лучия Санта беше сложила познатата маска на тъжните спомени. Маска на болка и ярост, която винаги разстройваше момичето.

Колкото пъти захващаха тази тема, винаги откриваха, че раната е още прясна.

— Той не става за нищо — каза Октавия. Беше млада, безмилостна. — Ти накара Вини, горкото дете, да работи за оня скапан пекар. Нищо весело няма да види през това лято. А в същото време възлюбеният ти съпруг се задоволява да работи само като чистач срещу наема. Защо не може да си намери работа? Откъде тая пуста гордост? За какъв се мисли, дявол да го вземе? Баща ми работеше. И умря на работното си място, за Бога!

Тя спря за малко, за да сдържи сълзите, после тихо продължи, сякаш вярваше, че може да убеди майка си:

— А този? Загуби си работата на железницата от много акъл. Началникът му казал: "И да не ми носиш цял ден една кофа вода." А нашият взел кофата и не се върнал. Много му беше весело, направо се гордееше. А ти думичка не обели. Думичка. Аз щях да му тръшна вратата и да не го пускам в къщата. Камо ли да му позволя да ми направи друго бебе.

Каза го с упрек, погледът ѝ говореше, че никога не би го оставила да извърши мрачния акт на съчетаване и господство, който изпълва нощта. Тук майка ѝ изгуби търпение.

— Не говори за неща, които не разбираш — рече Лучия Санта. — Ти си млада и глупава и ще станеш стара и глупава. Господи, дари ме с търпение. — Допи виното на една глътка и уморено въздъхна. — Аз си лягам. Остави вратата отворена за брат си. И за мъжа ми.

— Ти не го мисли нашия прекрасен Лоренцо — каза Октавия. Тя мацна лак на ноктите си. Майката изгледа с погнуса яркочервения цвят и се върна в стаята.

— Какво му има сега на Лоренцо? — попита тя. — В полунощ свършва работа. Защо да не се прибере? Всички момичета са си по къщите, освен онези дребни ирландски никаквици на Девето авеню. — После добави с престорена въздишка: — Слава Богу, че съсипва само добри, порядъчни италианки. — И се подсмихна гордо.

Октавия каза хладно:

— Лари може да остане при Ле Чинглата. Господин Ле Чинглата пак е в затвора.

Майката веднага разбра. Семейство Ле Чинглата си правеха сами вино и го продаваха на чаши в дома си. Накратко, бяха контрабандисти, които нарушаваха сухия режим. Само че миналата седмица жената на Ле Чинглата изпрати на Лучия Санта три големи бутилки, уж защото Лоренцо ѝ помогнал да разтоварят една каруца грозде. А синьора Ле Чинглата беше една от трите задочно омъжени девойки в онази църква преди много години в Италия. Най-свенливата, най-скромната от трите. Добре. Тази вечер нямаше повече работа. Майката сви рамене и отиде да си легне.

Но първо мина през всекидневната и покри трите момчета с чаршаф. После погледна през отворения прозорец надолу към улицата и видя как мъжът ѝ продължава да крачи нагоре-надолу по Десето авеню. Повика го тихичко:

— Франк, не стой до много късно.

Той изобщо не вдигна поглед.

Най-сетне Лучия Санта си легна. Но не искаше да спи, защото, бодърствайки, чувстваше как донякъде контролира постъпките на съпруга си и на сина си. Подразни се, стана ѝ наистина неприятно, че не може да ги застави да зарежат външния свят и да се приберат у дома, да спят, когато спи и тя.

Протегна ръка. Бебето беше плътно до стената. Извика:

— Октавия, хайде, лягай си да спиш. Късно е. Утре си на работа.

Но всъщност тя самата не можеше да заспи, ако имаше друг буден в къщата. Тогава дъщеря ѝ, разгневена, безмълвно прекоси стаята.

В тежкия летен мрак, дишайки с дъха на спящите деца, Лучия Санта премисляше живота си. Когато се омъжи повторно, първите ѝ деца тъгуваха. Знаеше, че Октавия я обвинява за краткотрайната скръб. Но как да обясниш на младата си непорочна дъщеря, че баща ѝ, съпругът, чието легло си делила, с когото си била готова да изживееш живота си, е бил човек, когото не си харесвала дори.

Той беше глава на семейството, но бе недалновиден. Престъпна беше липсата му на стремеж да се посвети на това семейство и се задоволяваше да изживява дните си в порутените бордеи на няколко преки от пристанището, където работеше. О, колко сълзи беше проляла тя заради него. Пари за храна винаги даваше, но останалите, които трябваше да пести, харчеше за вино и хазарт с приятелите си. Нито цент за нея. Беше проявил голяма шедрост, щом бе докарал Лучия Санта в новата земя, каквато си беше просякиня без зестра, и затова нямаше нужда от повече жестове. Една добрина за цял живот стига.