Марио Пьюзо - Щастливият странник

Октавия се протегна на тясното легло. Обличаше силоновия си комбинезон вместо нощница. Стаичката не побираше други мебели освен малка масичка и стол, но имаше врата, която можеше да затваря.

Беше твърде неспокойна и твърда млада, за да спи. Мечтаеше. Мечтаеше за истинския си баща.

Как го обичаше само и как му се сърдеше, че се уби и я остави, без да има кого да обича. Всеки ден го посрещаше пред сградата и целуваше мръсното му брадясало лице, а черната му четина беше толкова твърда, че я драскаше по устните. Носеше му празната кутия за храна по стълбите и понякога му измъкваше зловещата стоманена докерска кука.

А после, вкъщи, му слагаше масата, грижливо подбираше вилицата с най-прави зъби, най-острия нож, малката му чашка за вино, която беше така лъсната, че блестеше като диамант. Суетеше се, докато Лучия Санта, загубила търпение, я пропъждаше с плесник от масата, за да може да сервира храната. А Лари седеше на високото си столче и не можеше да се намеси.

Дори сега, след толкова години, докато чакаше съня, сякаш плачеше наум: "Защо не внимаваше повече?" Караше му се заради тази греховна смърт, повтаряше думите на майка си, която понякога казваше: "Той не мислеше за семейството си. Не мислеше за парите си. Не мислеше за живота си. Във всичко беше лекомислен."

Смъртта на баща ѝ доведе кльощавия синеок непознат с косото, неугледно лице. Вторият съпруг, пастрокът. Дори като малка не го харесваше, приемаше подаръците му с недоверие, държеше Лари за ръка, криеше се зад гърба на майка си, докато той търпеливо я намираше. Веднъж протегна ласкаво ръка, но тя се сви като животинче. Лари беше любимецът, докато се появиха неговите деца. От самото начало, кой знае защо, той не обичаше Винсент, мръсникът долен — омразен, омразен.

Но дори сега Октавия не можеше да вини майка си, че се е омъжила, не можеше да мрази майка си, че ѝ донесе толкова мъка. Тя знаеше защо майка ѝ се омъжи за този зъл човек. Знаеше.

Беше един от най-тежките мигове в живота на Лучия Санта и най-много беди след смъртта на съпруга ѝ дойдоха от приятели, роднини и съседи.

Всички те до един преследваха Лучия Санта да повери новородения Винсент на грижите на една богата братовчедка, Филомена, в Ню Джърси. Само за малко, докато майката си върне силите. "Каква радост за бездетното семейство. Пък и на нея може да се вярва, на Филомена, тя ти е първа братовчедка от Италия. Детето ще бъде добре. А богатият мъж на Филомена тогава твърдо ще склони да стане кръстник и ще осигури бъдещето на детето." И как говореха само, с най-искрена жал, с нежност: "А и ти, Лучия Санта, всички се тревожат за теб. Колко си крехка. Още не си се съвзела след раждането. Още скърбиш за мъжа си, а и адвокатите те разкъсаха за обезщетението. Трябва да си починеш. Погрижи се за себе си, заради децата. Ами ако вземеш, че умреш?" Не, не им стигаха заплахите. "Децата ти ще погинат или ще идат в сиропиталище. Ще ги върнат на дядо им и баба им в Италия. Пази си живота, единствената закрила на децата ти." И продължаваха все в този дух. А детето ще се върне след няколко месеца, не, след месец, няколко седмици даже. Кой знае? А Филомена ще идва в неделя, мъжът ѝ кара Forda. Ще я водят в хубавата им къща в Джърси да вижда малкия Винченцо. Тя ще бъде тачен гост. А другите ѝ деца ще си играят сред природата на чист въздух. Лалалала.

Така де. Как може да лиши и тях, и себе си, и децата от всичко това? Даже леля Луче клатеше одобрително брадавиците си.

Само малката Октавия се разплака и повтаряше постоянно с детинско отчаяние: "Няма да го върнат." Всички се присмиваха на страховете ѝ. Майка ѝ се усмихваше и потупваше късите ѝ черни къдрици, вече засрамена от собственото си колебание.

"Само докато се оправя — говореше тя на момичето — После Винченцо ще се върне у дома."

Впоследствие майката така и не можа да си обясни как изобщо е пуснала детето. Вярно, че смъртта на съпруга и суровостта на акушерката при раждането на Винченцо я бяха отслабили. Но това не я оправдаваше в собствените ѝ очи. Беше такова срамно деяние и тя се презираше толкова силно, че всеки път, когато трябваше да взима трудно решение, си спомняше само тази постъпка, за да бъде сигурна, че никога повече няма да прояви малодушие.

И така малкият Винсент замина. Непознатата леля Филомена дойде един ден, докато Октавия беше на училище, а когато се върна, люлката бе празна.

Октавия рева с глас и Лучия Санта ѝ удари една отляво, втора отдясно — хубави, тежки плесници през лицето, от които ушите на дъщеря ѝ звъннаха. Каза ѝ: