Марио Пьюзо - Щастливият странник

Една неделя през пролетта Франк Корбо беше поканен на обяд — тържествен момент в седмицата на италианските семейства. Донесе галон тръпчиво домашно италианско вино и кутия пасти: gnole и soffiati. Беше с риза, вратовръзка и сако с много копчета. Седна на масата между децата, свит, плах, по-кротък от тях.

Спагетите бяха покрити с най-хубавия доматен сос на Лучия Санта, кюфтетата бяха идеално кръгли, подправени с чесън и пресен магданоз. Имаше тъмнозелена маруля със зехтин и червен винен оцет и орехи, които вървяха с виното. Ястията дъхаха на подправки, чесън и силен черен пипер. Всички се натъпкаха. Накрая децата изскочиха да играят на улицата. Лучия Санта трябваше да ги задържи вкъщи, за да избегне скандала, но не го направи.

И така, в златния следобед, под слънчевите лъчи, които пронизваха дългия железопътен апартамент, пред горкото бебе Винченцо, чиито очички бяха скрити от греха с удобно поставена възглавница, те скрепиха съдбата си на кушетката във всекидневната. Майката почти не се разсейваше от гласовете на децата, които приятно се носеха от улицата под тях.

Ах, наслада, наслада, вкусът на любовта. След толкова въздържание животинският мирис беше като любовен еликсир, звънец, който ехтеше пред настъпващата радост. Дори сега, след толкова години, спомените ѝ бяха свежи. И в този любовен акт тя беше господар.

Мъжът, който бе толкова суров, толкова на нож със света, беше плакал на гърдите ѝ и на фона на бързо гаснещата слънчева светлина тя разбра, че за всичките си трийсет и пет години живот той никога не беше получавал истинска нежна ласка. Дойде му твърде много. Впоследствие се промени. Твърде късно беше открил любовта и презираше слабостта си. В онзи следобед обаче тя му прости много неща, не всичко, и се грижеше за него, както никога не се беше грижила за първия си съпруг.

Нещата вървяха леко, докато се роди първото му дете. Естествената му любов към Джино се превърна в тумор, които уби обичта към съпругата и заварените му деца и той се озлоби.

Но през първата година от брака, с доверието на любовта, той и разказа за детството си в Италия като син на беден изполичар. Често гладувал, мръзнел, но не могъл да забрави единствено това, че родителите му го карали да носи изхвърлени обувки, които му били твърде малки. Краката му ужасно се деформирали, сякаш всички кости били счупени и после сплескани заедно в някакъв безформен калъп. Показваше ѝ ги, сякаш казваше: "Нищо не крия от теб. Не бива да се омъжваш за човек с такива крака. Тя се смееше. Но престана да се смее, когато разбра, че той винаги си купува двайсетдоларови обувки от хубава кафява кожа. Истинска лудост.

Родителите му бяха от редките екземпляри в Италия — селски пияници. Разчитаха на него да работи земята и да им вади хляба. Когато се влюбил в младо момиче от селото, му забранили да се ожени. Избягал и живял в гората цяла седмица. Открили го почти подивял. Бил изпаднал в шок и го изпратили в заведение за душевноболни. След няколко месеца го изписали, но той отказал да се върне вкъщи. Емигрирал в Америка, където в най-гъсто населения град на света живеел в пълна самота.

Той се овладя. Повече не допусна да се размекне. Намери убежище в самотата и тежкия труд. Знаеше, че нищо не го грози, стига да не обвързва чувствата си с други хора, както нещо неподвижно е защитено донякъде от преминаващите опасности. Но тази любов, която го върна към живота, го върна и към опасността и може би точно това усещане, животинско, по-скоро доловено, отколкото осъзнато, го направи така слаб в онзи неделен следобед.

А сега, след дванайсет години съвместен живот, съпругът ѝ беше толкова потаен пред нея, колкото и пред другите.

Някой влезе през вратата. Разшета се в кухнята. Но стъпките отново заглъхнаха по стълбището. По някакъв свой тайнствен повод съпругът ѝ отново излезе на улицата.

Нощ. Нощ. Тя желаеше мъжа си в леглото. Желаеше големия си син вкъщи. Искаше всички да спят, под закрилата на замъка квартира, четири етажа над земята, защитени с тухли, бетон и желязо от света. Искаше всички да спят, да спят в мрака, защитени от живота, за да не бъде вечно нащрек, да може и тя да потъне в сън.

Въздъхна. Нямаше изход. Утре трябваше да се скара с Франк, за да задържи работата си като чистач. Трябваше да оправи бъркотията с Ле Чинглата, дрешките за децата, печката, за да свари сапуна за пране. Заслуша се в дишането на спящите около себе си — Лена в нейното легло, трите момчета в стаята, отделена само с един проход, Октавия в своята стая, с отворена врата да влиза въздух. Дъхът на Лучия Санта започна да следва техните дълбоки вдишвания и издишвания и най-сетне тя заспа.