Марио Пьюзо - Щастливият странник

Лучия Санта си спомняше всичко това с лека неприязън, знаеше, че не е цялата истина. Дъщеря му го обичаше. Беше красив мъж. Хубавите му бели зъби люпеха семки и малката Октавия ги приемаше от устата му, както никога не правеше с майка си. И той обичаше дъщеря си.

Истината беше проста. Бе добър, трудолюбив, простоват любител на удоволствията. А тя изпитваше към него онова, което изпитват милиони жени към съпрузите, които не се грижат за семействата си. Мъжете, видите ли, трябвало да държат парите в къщата, да взимат решения за съдбата на децата — ама че лудост! Мъжете не разбират. И още — не са сериозни. И тя тъкмо беше започнала борбата да отнеме властта от него, както правят всички жени, когато един ужасен ден той загина.

Но тя плака. Как плака само! Мъка, примесена с ужас. Не скърбеше за изгубените устни, очи, ръце, оплакваше загубения щит срещу този чужд свят, стенеше за онзи, който вадеше хляба за децата ѝ, защитника на детето в утробата ѝ. Вдовиците като нея си скубят косите, дерат си бузите, извиват безумни вопли, трошат, блъскат и носят траур за пред света. Те са истински оплаквачки, защото истинската мъка е заредена с ужас. Те са изоставени. Влюбените пак ще се обичат.

Смъртта му беше комична гротеска. Докато разтоварваха един кораб, мостикът се откъсна високо над водата и изсипа пет души и тонове банани в речната тиня. Човешки останки и късове банани бяха погребани заедно. Не се появиха повече.

Тя дръзваше да мисли дори, че мъртъв той им беше дал повече, отколкото жив. Години по-късно нощем си припомняше младите години с тъжна усмивка. Как щеше да приеме подобни мисли на младини. Но съдът присъди на всяко от децата по хиляда долара — дори на още неродения, но ясно забележим Винсент. Парите бяха под попечителство, защото в Америка хората бяха мъдри — даже родителите не получаваха парите на децата си. Тя лично получи три хиляди долара, за които никой на улицата не знаеше, освен леля Луче и Октавия. Така че не всичко беше напразно.

Не ѝ се говореше, не ѝ се мислеше дори сега за онези месеци с детето в корема. Дете, чийто баща беше умрял, преди то да се роди, все едно дете на демон. Дори сега я връхлиташе ужасен, суеверен страх. Дори сега, след тринайсет години, сълзите напираха под клепачите. Плачеше за себе си тогава, за нероденото дете, но не и за смъртта на съпруга си. Дъщеря ѝ Октавия нито можеше да знае, нито да разбере.

А после — най-големият позор. Едва година след смъртта на съпруга ѝ, шест месеца след раждането на сина на същия този мъртъв съпруг, тя — голяма жена — за първи път в живота си се влюби в мъж — мъжът, който щеше да стане вторият ѝ съпруг. Любов. Не беше това духовната любов на младите момичета и свещениците, не беше увлечението по героите в романите, което може да се обясни на едно младо момиче. Не. Любовта беше дума за пареща плът, тръпнещи слабини, трескави очи и страни. Любовта беше усещане за набъбнала, гъбеста плът. Ах, каква лудост, какво безумие за майка с деца. Слава на Иисуса Христа в небесата, че и това вече отмина.

И за какво? Франк Корбо беше 35-годишен, ерген. Строен, жилав, със сини очи. Смятаха го за чудноват, че не се е оженил дотогава, чудноват със своята сдържаност, мълчалива природа и самотна гордост. Онази гордост, така смехотворна у хората, безпомощни пред обществото и съдбата. Докато търсеха мъж за вдовицата, който да може да храни четири гладни гърла, съседите решиха, че тъкмо той е способен на всякакво неблагоразумие и е чудесен кандидат. Работеше неотстъпно в сутрешните смени на железницата и следобедът му беше свободен за ухажване. Не можеше да има никакъв скандал.

Затова съседите, от добрина и чувство за самосъхранение, ги събраха с чиста съвест, че двамата са добра сделка.

Ухажването беше изненадващо младо и невинно. Франк Корбо познаваше само бързата, студена плът на курвите. Влезе в брачното ложе с чиста любов, с момчешки плам. Преследваше майка на три деца като младо девойче и така ставаше още по-смешен в очите на хората. В късния следобед ходеше при нея, докато тя седеше пред сградата и пазеше играещите и спящите хлапета. Понякога вечеряше с тях и си тръгваше, преди да легнат децата. Накрая един ден поиска ръката на Лучия Санта.

Тя го погледна изпод вежди, като че е младо момче. Каза му: "Не те ли е срам да ми предлагаш? Детето от първия ми съпруг е още в количката." И за първи път прочете онази тъмна омраза в погледа му. Той промърмори, че обича децата ѝ, както обича нея. Че дори да не се омъжи за него, пак ще ѝ дава пари за тях. Наистина, той печелеше добре на железницата и винаги носеше на малчуганите ледчета и играчки. Дори от време на време ѝ даваше пари за дрешки. Отначало тя се опита да откаже, но той се ядоса и каза: "Какво? Не искаш да сме приятели, така ли? Мислиш, че съм като другите мъже? Не ме интересуват парите." И започна да къса мръсните зелени банкноти. Незнайно защо, това я просълзи. Тя взе парите, а той престана да носи подаръци. Тогава Лучия Санта започна да губи търпение.