Марио Пьюзо - Щастливият странник

Жилището имаше формата на издължена буква Е без средната чертица. Кухнята представляваше долната основа, после трапезарията, спалните и всекидневната с прозорците, които гледаха към Десето авеню, образуваха дългата вертикална черта, а малката спалня на Октавия с врата към всекидневната беше горната чертица на Е-то. Джино, Вини и Сал спяха във всекидневната на сгъваемо легло, което се изправяше до стената. През деня то стоеше в ъгъла, скрито зад завеса. Родителите нощуваха в първата спалня от вертикала, а Лари — в следващата. После идваше трапезарията, която наричаха кухня — в нея имаше голяма дървена маса за ядене и всичко останало, а под прав ъгъл се намираше истинската кухня с нагревателя, мивката и готварската печка. По местните стандарти жилището беше разточително просторно, пример за щедрата природа на Лучия Санта.

Октавия сложи малката Айлийн на леглото на майка си и отиде в своята стая да се преоблече в домашна рокля. Когато излезе, трите момчета вече спяха дълбоко, леглото им беше разтегнато по средата на всекидневната. Тя прекоси коридора със стаи и влезе в кухнята да си измие лицето. Майка ѝ седеше в трапезарията, чакаше и отпиваше вино от малка чаша. Октавия знаеше, че майка ѝ ще чака да си довършат кавгата и после, като заговорници, заедно ще градят планове за семейното благополучие — къща на Лонг Айланд, колеж за най-умното от децата.

Лучия Санта започна с привидно примирение, на италиански:

— Синът на хлебаря те заглежда. Да не мислиш, че ти дава ледчета, за да му мълчиш?

Иронията ѝ хареса, но за малко спря и се заслуша в някакъв шум от спалнята. Попита напрегнато:

— Сложи ли Лена в средата на леглото? Да не се търколи на пода?

Октавия побесня. Можеше да ѝ прости подигравката, макар майка ѝ да знаеше, че изпитва неприязън към младежите от квартала. Но тя самата беше дала на сестричката си името Айлийн. След дълго премисляне Лучия Санта се съгласи. Време беше да станат американци. Името обаче не можеше да се произнесе на италиански. Невъзможно. Затова беше съкратено на познатото "Лена". След упорити опити да угоди на дъщеря си един ден Лучия Санта изгуби самообладание и изкрещя на италиански: "То даже не е американско." И така бебето стана Лена за всички освен за другите деца в семейството. Шамарът на Октавия пресичаше всякакви волности в тази насока.

Майка и дъщеря се подготвиха за битка. Октавия оправи къдриците си и взе несесера за маникюр от една полица в кухнята. Каза на изразителен, презрителен английски:

— Никога няма да се омъжа за някой от тези макаронаджии. На тях им дай жена, с която да се държат като с куче. Не искам да повтарям твоя живот.

Започна сложна операция с ноктите си. Тази вечер беше решила да ги лакира, за да подразни майка си.

Лучия Санта гледаше дъщеря си с пресилено театрално спокойствие, дишаше тежко и учестено. Двете много си приличаха в гнева — лъскавите черни очи мятаха искри, пълните, чувствени черти бледнееха от ярост и злоба. Но когато майката продума, гласът ѝ беше спокоен.

— Аха — каза тя. — Така значи говорели дъщерите на майките си в Америка? Bravo. Чудна учителка ще излезе от теб. — После хладно сведе глава към дъщеря си. — Mi, mi dispiace. Изобщо не ме е грижа.

И момичето усети веднага, че още една такава обида и майката ще се хвърли върху него като котка с разтворен пестник. Октавия не се страхуваше, но все пак изпитваше почит в разумни граници, а и знаеше, че тази жена, вождът на семейството, се осланя на нея, уважава я и никога няма да се съюзи с другите срещу дъщеря си. Почувства се виновна за своята нелоялност, защото смяташе, че животът на майка ѝ е провален.

Октавия се усмихна, за да смекчи думите си. И рече:

— Исках само да кажа, че не искам да се омъжа или да имам деца, ако го направя. Нямам намерение да си пропилея целия живот за това.

С последната дума изрази своята неприязън, но и тайния страх от онова, което не познаваше. Лучия Санта изгледа американската си дъщеря от горе до долу.

— Ах — каза. — Горкото ми дете.

Октавия се изчерви и замълча. Майката се замисли за нещо, стана, отиде в спалнята и се върна с две петдоларови банкноти в спестовната книжка.

— Ето, бързо, скрий си ги в роклята, докато не са се прибрали баща ти и брат ти. Утре, като отиваш на работа, ги внеси в пощата.

Октавия каза непринудено, но троснато:

— Той не ми е баща.

Не самите думи, а тихата омраза зад тях накара майката да се просълзи. Защото само те двете си спомняха първия съпруг на Лучия Санта. Само те двете бяха действително преживели онзи първи живот, бяха страдали заедно. Той беше баща на три от децата, но само тя пазеше спомен за него. А и за зла участ Октавия горещо обичаше баща си и смъртта му я порази тежко. Майката разбираше това добре, знаеше, че вторият брак е отнел част от любовта на дъщеря ѝ към нея.