Марио Пьюзо - Щастливият странник

Дребният като джудже стрелочник дойде откъм коловоза и каза:

— За днес няма повече влакове, малкият.

Лари отвърза коня, възседна го и го изправи на задни крака.

Когато конят се издигна във въздуха, редицата къщи, оформящи западния вал на големия град, се разлюля и наклони към Лари като тънко платно. В отворения прозорец на неговия дом, на последния етаж на сградата право насреща, Дари видя тъмна фигурка. Това трябваше да е малкият му брат Винсент. Дари помаха, но никой не отвърна, докато не помаха още веднъж. На стената имаше само няколко пръснати правоъгълника жълта светлина. Всички бяха долу на улицата, всички го гледаха. Той перна коня по врата и се впусна в галоп по паветата на Десето авеню към конюшнята на 36-а улица.

По-рано същата вечер, по мръкване, когато Дари Анджелуци оседла коня си в Сейнт Джонс Парк, майка му, Лучия Санта Анджелуци-Корбо, майка и на Октавия и Винченцо Анджелуци, вдовица на Антъни Анджелуци, а сега съпруга на Франк Корбо и майка на трите му деца: Джино, Салваторе и Айлийн, се готвеше да излезе от празното си жилище, да избяга от задушната лятна жега, да прекара вечерта със съседите си в свадливи сплетни и най-вече да варди децата си, които играеха из тъмните градски улички.

Тази вечер Лучия Санта беше спокойна, защото лятото е хубав сезон — децата не настиват, няма грижи за топли палта, ръкавици, ботуши за зимния сняг и допълнителни разходи за учебни пособия. Всички претупваха вечерята и бързаха да напуснат задушните стаи и да се влеят в потока на уличния живот. Вечер не избухваха никакви кавги. Къщата лесно се чистеше, защото бе постоянно празна. Но най-хубавото за Лучия Санта беше, че нейните вечери бяха свободни. Улицата беше място за срещи, а лятото — време, в което съседите стават приятели. И така, с гъста катраненочерна коса, прибрана на кок, с чиста черна рокля, тя взе кухненската табуретка и слезе по стълбите четири етажа по-долу, за да седне на булеварда.

Всяка сграда беше селски мегдан. Имаше си своя група жени, до една облечени в черно. Те седяха на столчета и каси и се занимаваха не само с клюки. Припомняха си минали истории, спореха за нравите и обществените порядки, като винаги привеждаха примери от планинското село в Южна Италия, откъдето бяха избягали преди много години. И как се опиваха само от въображението си! Така: какво, ако строгите им бащи се появят тук по някакво чудо и се сблъскат с проблемите, които те решаваха всеки ден? Или майките им със сръчните здрави ръце? Какъв вой до небето щеше да се вдигне, ако те като дъщери се осмеляваха да вършат това, което днешните американчета дръзват да правят? Ако те си бяха позволявали толкова?

Жените говореха за децата си като за чужди хора. Любима тема им беше покварата на невинните в новата земя. Така: Фелиция, която живее на ъгъла на 31-ва улица. Що за дъщеря ми се пише тя, дето не си съкрати медения месец, като разбра, че кръстницата ѝ е болна и собствената ѝ майка я вика? Курва с курва. Не, това не беше коментар. Майката на Фелиция сама разказа всичко. Ами синът, горкият, който не изчакал една година, преди да се ожени, както баща му наредил? Ама че неуважение. Figlio disgraziato. [2] Неблагодарен син (ит.). — Б. пр. Това в Италия никога нямаше да мине. Бащата щеше да убие нахалния си син, да, щеше да го убие. Ами дъщерята? В Италия — майката на Фелиция кълнеше с още треперещ от възмущение глас, макар че всичко това беше минало и заминало преди три години, кръстницата оздравя, внуците бяха слънцето на живота ѝ, — ах, в Италия майката би измъкнала курвата от брачното ложе и би я влачила за косата до болницата. Ах, Италия, Италия! Промени се светът към по-лошо. Кой дявол ги накара да напуснат такава страна? Там бащите нареждаха и майките се ползваха с уважението на децата.

Редуваха се да разказват истории за дързости и непокорства, сами по себе си героични, изстрадани — за децата, сатанински изчадия, спасени с италианска дисциплина: с каиша за острене на бръснача или точилката. И в края на поредната история всяка жена рецитираше своя реквием. Managgia America! — Проклета Америка! Но в знойното лято гласовете им бяха пълни с надежда, с жизненост, каквато не се чуваше по родните им земи. Тук всичко беше уредено — пари в банката, деца, които четат и пишат, внуци, които ще станат професори, ако всичко върви добре. Жените гузно бранеха обичаи, които те самите бяха потъпкали.

Истината: тези селянки от планините на Италия, чиито бащи и деди умираха в същата стая, в която бяха родени, тези жени обичаха сблъсъка на камъка и стоманата в големия град, грохота на влаковете в работилниците отсреща, светлините над Палисейдс далече надолу по Хъдсън. Като деца те бяха живели в самота, на земя толкова бедна, че хората се пръскаха поединично по планинските склонове да дирят поминък.