Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

— Разбрахме се — кимна Розали. — Ще те забравя. — Тя помълча и за миг празнотата изчезна от очите й. — А ти ще ме забравиш ли?

— Не — отвърна Рогън.

Майк Рогън не забравяше нищо. Беше на пет години, когато подробно разказа на майка си какво му се е случило три години по-рано — тогава се разболя тежко от пневмония. Припомни й името на болницата, което майка му бе забравила. Описа й завеждащия детското отделение, един необичайно грозен човек с невероятната дарба да се погажда с децата. Педиатърът дори позволяваше на хлапетата да си играят с приличащата на звезда мастна бучка на брадичката му. Майкъл Рогън помнеше как се бе опитал да я откъсне от лицето на лекаря, както и комичното „Ох!“, разнесло се в стаята.

Майка му не само беше смаяна, но и дори се уплаши от забележителната му памет, затова пък баща му преливаше от щастие. Джоузеф Рогън беше неуморно работлив счетоводител и вече си представяше как неговият син съвсем млад ще заслужи диплома на експерт-счетоводител и ще живее в благоденствие. Нищо друго не му хрумваше, докато малкият Майк не се прибра веднъж от забавачката с бележка от учителката за неговите родители. Това беше покана майката и бащата на момчето още утре да отидат при директора на училището, за да обсъдят бъдещето на Майк като ученик.

Краткият разговор беше съвсем делови.

Директорът не искаше Майкъл да остане в забавачката, защото пречел на другите деца. Непрекъснато поправял учителката, ако тя пропуснела някоя дреболия в поредната приказка, а и бездруго вече се е научил да чете и да пише. По-добре било или да постъпи в училище за особено надарени деца, или да опитат веднага ли ще свикне с всекидневието в първи клас. Родителите му избраха да го изпратят в специално училище.

Майк навърши девет години.

Другите момчета изскачаха на улицата, понесли бейзболни ръкавици, а той излизаше от дома си с чанта от истинска кожа, на която инициалите му и адресът му бяха щамповани със златни букви. В нея носеше учебниците по програмата за поредната седмица. Рядко се налагаше да го занимават повече от седмица с материал, който повечето деца овладяваха за една учебна година. Той просто запомняше всички текстове още при първото прочитане. Естествено, в квартала го смятаха за смахнат особняк.

Един ден тълпа от негови връстници го пресрещна на улицата.

Едро русо момче го попита:

— А бе, ти никога ли не излизаш да играеш?

Майк не каза нищо и другото момче добави:

— Ако искаш, ела в моя отбор. Ще играем футбол.

— Ами добре, ще играя…

Какъв прекрасен ден… Майкъл откри, че движенията му са много точни и може да не се дава на другите във футбола или в спречкванията. Прибра се за вечеря — скъпата кожена чанта беше цялата оплескана с кал. Имаше синина около едното око, подпухналите му устни бяха разкървавени. Но той щеше да се пръсне от радост и гордост, изтича при майка си с вик:

— Момчетата ме взеха във футболния отбор! Ще играя с тях!

Алис Рогън само погледна насиненото му лице и се обля в сълзи.

Все пак тя опита да се държи разумно и да убеди невръстния си син, че неговият мозък е скъпоценност и никога не бива да го излага на опасност.

— Майк, твоят ум е необикновен. Може би някой ден ще бъдеш полезен на цялото човечество. Не бива да се държиш като останалите момчета. Ами ако си удариш главата, докато играеш футбол? Или при сбиване?

Майкъл се вслуша в думите й и я разбра.

Баща му скоро се върна от работа и каза почти същите думи.

Момчето потисна желанието си да бъде като другите деца. Притежаваше съкровище, което беше длъжен да опази за цялото човечество.

Ако беше малко по-голям, щеше да разбере колко смешно и нелепо самочувствие се опитваха да му внушат неговите родители.

Но през следващите дни и седмици съучениците му започнаха да го унижават, да го дразнят, да дърпат скъпата чанта от ръцете му. Той правеше каквото искаха родителите му — не се биеше и търпеше гаврите. Баща му обаче, почервенял от гняв, започна да се съмнява дали отглежда сина си както подобава.

Накрая Джоузеф Рогън донесе вкъщи огромни, добре омекотени боксови ръкавици за начинаещи и започна да учи сина си как да се брани. Джоузеф се постара да втълпи на Майкъл, че е по-добре да се опълчва и да размаха юмруци, ако е неизбежно.

— По-важно е да пораснеш мъж — заяви той, — отколкото гений.

През същата година Майкъл откри, че се различава от останалите деца по още нещо. Майка му и баща му настояваха да се облича спретнато, като зрял човек, защото през повечето време учеше с по-възрастни от него студенти. Дойде и ден, когато неколцина момчета заобиколиха Майкъл и обещаха да му събуят добре изгладения панталон и да го окачат на близката улична лампа. Повечето от тях вече бяха преживели това обичайно унижение.