Джудит Макнот: Преди да те срещна

Хелън Девърней лежеше върху купчина сатенени възглавници и с удоволствие наблюдаваше загорялото мускулесто тяло на Стивън Дейвид Елиът Уестморланд, граф Лангфорд, барон Елингууд, пети виконт Харгроув, виконт Ашбърн, докато той обличаше ризата с жабо, която беше захвърлил в долния край на леглото предната нощ.

— Все още ли е в сила уговорката ни да отидем на театър идната седмица?

Стивън изненадано я изгледа и отвърна:

— Разбира се. — Обърна се към огледалото над камината и се зае да оправя бялото копринено шалче около врата си. — Защо изобщо питаш?

— Защото следващата седмица се открива Сезонът и Моника Фицуеъринг пристига в града. Научих новината от шивачката си, а знаеш, че и тя ходи при нея.

— И? — Продължаваше да гледа отражението й в огледалото, без изражението на лицето му да се променя.

Хелън се извърна, въздъхна и искрено отвърна:

— И… според слуховете ти най-сетне ще вземеш решение да поискаш ръката й — нещо, което тя и баща й така нетърпеливо очакват от три години насам.

— Значи така говорят хората? — Въпросът прозвуча безстрастно, но Стивън едва забележимо повдигна вежди — жест, с който красноречиво изрази недоволството си от факта, че Хелън проявява любопитство към неща, които изобщо не я засягат.

Тя безпогрешно долови укора, както и криещото се в него предупреждение, но въпреки това реши да се възползва от случая — страстната й връзка със Стивън, започнала преди няколко години, и отношенията между двамата се отличаваха със забележителна откритост.

— Много пъти съм чувала, че се готвиш да направиш предложение за женитба на една или друга амбициозна млада дама — спокойно отбеляза тя, — но досега не съм те питала дали е вярно или не.

Без да отговори, Стивън обърна гръб на огледалото и взе сакото си, метнато на близката кушетка. Облече се и пристъпи към леглото. Най-накрая цялото му внимание се насочи към легналата жена. Усети как раздразнението му постепенно преминава. Хелън Девърней представляваше прекрасна гледка с тази златиста, разпиляна по голите й рамене и гърди коса. Освен това беше интелигентна, открита и начетена, което в комбинация със забележителния й външен вид я правеше идеалната любовница. Стивън знаеше, че здравият разум не й позволява да храни тайни надежди за брак с него — това беше немислимо за жена в нейното положение. Освен това Хелън беше твърде независима, така че не изпитваше особено желание да се обвърже с някой мъж до края на живота си. Тези фактори допринасяха за здравината на връзката им. Или поне така му се струваше.

— Но ето че сега искаш от мен да ти кажа дали смятам да направя предложение на Моника Фицуеъринг? — попита той.

Хелън му отправи предизвикателна усмивка, която обикновено събуждаше сладостни тръпки в тялото му.

— Да — кимна тя.

— И какво, ако отговорът е положителен? — хладно отвърна Стивън.

— В такъв случай, скъпи мой, ще трябва да те предупредя, че ще направиш голяма грешка. Ти си привързан към нея, но не изпитваш нито любов, нито дори страст. Моника може да ти предложи единствено своята красота, богатото си родословие и евентуално наследник. Тя не притежава нито решителност, нито интелект, равен на твоя, и въпреки че може би не си й безразличен, никога няма да те разбере. Ще те отегчава до смърт както в леглото, така и извън него, а ти от своя страна ще я плашиш, нараняваш и ядосваш.

— Благодаря ти. Хелън. Очевидно трябва да се смятам за голям щастливец, че проявяваш подчертан интерес към личния ми живот, както и че с такава готовност ми даваш ценни съвети как да го живея.

При тази хаплива забележка лицето й помръкна.

— Ето, видя ли? Аз съм свикнала с този твой тон, но Моника Фицуеъринг ще бъде или съкрушена, или смъртно засегната от него.

Лицето му стана напрегнато.

— Моите извинения, мадам, ако някога тонът ми е звучал невъзпитано! — с преднамерена любезност отвърна той и иронично сведе глава в поклон.

Хелън хвана крайчеца на сакото му и леко го дръпна, за да накара Стивън да седне на леглото до нея. Когато намерението й не успя, тя отдръпна ръката си, но не смени темата. Усмихна се широко, успокояващо.

— Никога не съм те чувала да говориш невъзпитано, Стивън. Даже напротив! Забелязала съм, че колкото повече се ядосваш, толкова по-възпитано се държиш и изразяваш. Докато накрая започваш да говориш толкова любезно, прецизно и точно, че ефектът е твърде тревожен. Дори… ужасяващ!