— И все пак не е възможно вашият господар да не е имал семейство… някакви родственици… някой, на когото лично бих могъл да обясня за случилото се?
Ходжкин едва забележимо поклати глава, внезапно осъзнал факта, че вече е безработен и че най-вероятно ще си остане такъв до края на дните си. Беше получил работа при младия барон поради простата причина, че беше единственият, който се беше съгласил да изпълнява едновременно функциите на иконом, лакей и готвач, и то за нищожната сума, която Бърлтън беше в състояние да му предложи като заплата.
Засрамен, че е допуснал да го обземе самосъжаление, възрастният човек се изкашля и рече:
— Лорд Бърлтън няма живи роднини, както вече ви казах. И тъй като съм постъпил на работа при барона едва отпреди три седмици, неговите познати не са ми… — Той внезапно млъкна и по лицето му се изписа ужас. — Мили Боже! Та аз съвсем забравих за годеницата му! Сватбата щеше да се състои тази седмица.
Чувството на вина, изпълващо Стивън, се засили, но той кимна и заговори:
— Коя е годеницата и къде мога да я открия? — Гласът му прозвуча решително.
— Всичко, което знам, е, че дамата е богата американска наследница, с която баронът се е запознал по време на едно свое пътуване в чужбина. Господарят ми я очакваше да пристигне утре с някакъв параход, идващ от Колониите. Баща й бил твърде болен, за да я придружи, така че най-вероятно тя ще пътува с някой родственик или поне с придружителка. Снощи лорд Бърлтън се връщаше от ергенското си парти. Това е…
— Трябва да знаете името й! Как я наричаше Бърлтън?
Паметта явно изневеряваше на Ходжкин, а и лорд Уестморланд допълнително засилваше напрежението със своята настоятелност.
— Както ви казах, работя за барона съвсем отскоро — отбранително рече старецът. — Той не споделяше личните си дела с мен. В мое присъствие наричаше дамата „моята годеница“ или пък „моята наследница“.
— Помислете, човече! Не може да не сте го чували да я нарича по име поне веднъж!
— Не… Аз… Почакайте! Спомних си нещо… Спомням си, че името й ме караше да си мисля колко много ми харесваше да посещавам Ланкашир, когато бях малко момче… Ланкастър! — радостно възкликна Ходжкин. — Фамилията й е Ланкастър! А малкото й име… Шарън… Не, не беше Шарън… Чариз! Чариз Ланкастър!
Ходжкин беше възнаграден за старанието си с одобрително кимване, последвано от поредния въпрос:
— А как се казва параходът, с които ще пристигне младата дама?
Ходжкин беше толкова горд от успеха си, че изстреля отговора, без да се замисли:
— „Утринна звезда“! — извика възторжено и мигновено се изчерви, засрамен от момчешката си невъздържаност и неуместното си държание.
— Нещо друго? Всеки детайл би могъл да ми бъде от полза, когато се срещна и разговарям с нея.
— Спомням си още някои неща, но не бих искал да излезе, че клюкарствам.
— Слушам ви — подкани го Стивън.
— Дамата е много млада и твърде хубавичка, според думите на барона. Успях да схвана също, че е лудо влюбена в покойния ми господар и че нямала търпение да се свърже с него, докато за баща й от първостепенно значение била баронската титла.
Последната надежда на Стивън, че предстоящият брак е просто един от многото бракове, сключвани по сметка, умря при думите на стария иконом, че дамата била „лудо влюбена“ в своя годеник.
— Ами Бърлтън? Той защо е искал да се ожени за нея? — попита, слагайки ръкавиците си.
— Мога само да гадая, но ми се струва, че господарят ми споделяше чувствата на младата дама.
— Чудесно! — мрачно промърмори Стивън и се насочи към изхода.
Ходжкин успя да запази самообладание до оттеглянето на лорда, но когато остана сам, отчаянието отново го налегна. Пак беше без работа и без пукната пара. Само допреди малко се канеше да помоли лорд Уестморланд да го препоръча на някой свой познат, но знаеше, че ще е безполезно — никой не искаше да има за иконом или лакей човек, чийто ръце бяха белязани с петната на старостта и чието тяло се превиваше под тежестта на годините.
Старецът бавно тръгна към стаята си, разположена в дъното на запуснатия апартамент, в който беше живял последният му господар. Раменете му бяха приведени, а ставите адски го боляха. Беше по средата на коридора, когато чу рязко почукване на входната врата. Обърна се и с бавна стъпка се върна обратно, за да отвори.
— Да, милорд? — попита, когато видя, че насреща му отново стои Уестморланд.
— Хрумна ми нещо, докато слизах по стълбите — каза с делови тон Стивън. — Смъртта на Бърлтън най-вероятно ви оставя без никакви доходи. Секретарят ми, господин Уитън ще се погрижи да ви компенсира. — Извърна се да си върви и подхвърли: — Моето домакинство винаги се е нуждаело от компетентен персонал, така че ако в момента не мислите да се пенсионирате, бихте могли да разговаряте с господин Уитън и по този въпрос. Той ще ви запознае с детайлите.
Читать дальше