Стивън Уотсън - Преди да заспя

Отнасям дневника и чашата в кухнята.

На стената виждам същата мръсно бяла дъска, която съм видяла сутринта, същия списък с идеи за запълване на времето, старателно изписани с главни букви, същата бележка, която сама съм добавила: Багаж за довечера?

Взирам се в нея и вдишвам дълбоко. Нещо ме смущава, но не отгатвам защо.

Мисля си за Бен. Колко труден е бил неговият живот. В продължение на дълги години. Никога да не знае каква ще е жената, която се буди до него. Никога да не е сигурен доколко ще си спомня, колко любов ще мога да му дам.

Ами сега? Сега вече съм наясно. Знам достатъчно, за да можем и двамата да започнем отначало. Дали съм провела разговора както възнамерявах? Трябва да се е състоял, толкова сигурна съм била, че точно така трябва да постъпя, но нищо не съм написала. Може би съм дала дневника на доктор Наш, преди да ми се удаде възможност. Може би съм решила, че не е нужно да го записвам, щом вече съм споделила всичко с Бен.

Отгръщам дневника в самото начало. Ето, написано е със същата синя химикалка. Три думи, разтегнати нашироко под името ми. Не се доверявай на Бен.

Грабвам химикалката и ги задрасквам. Връщам се в дневната, оглеждам обстановката, взирам се в албума на масичката. Пак няма снимки на Адам. Бен не го спомена сутринта. Не съм видяла какво съдържа металната кутия.

Мисля си за моя роман — „За ранобудните птици“, — после поглеждам дневника в ръцете ми. Появява се изненадваща мисъл. Ами ако съм измислила всичко това?

Изправям се. Нужно ми е доказателство. Връзка между прочетеното и моментната реалност, знак, че миналото, за което съм прочела, не е плод на въображението ми.

Излизам от дневната. Закачалката си е там, в подножието на стълбите, с чифт пантофи отстрани. Ако се кача на горния етаж, ще открия ли кабинета, шкафа за документи? Ами сивата метална кутия в най-долното чекмедже, покрита с хавлиената кърпа? Ще намеря ли ключа в най-долното чекмедже на нощното шкафче?

И ако всичко това се потвърди, ще открия ли сина си? Трябва да знам. Хуквам нагоре по стълбите.

Кабинетът е по-малък, отколкото в представите ми, по-подреден от очакваното, но шкафът е тук, метално сив като оръжие.

В най-долното чекмедже напипвам пухкава кърпа, под нея кутия. Хващам я здраво, за да я извадя. Чувствам се толкова глупаво — внезапно осъзнавам, че или ще е заключена, или празна.

И двете ми предположения излизат погрешни. Вътре откривам моя роман. Не е екземплярът от доктор Наш — отпред няма отпечатък от забравена чаша кафе, книгата изглежда почти нова. Сигурно Бен я е запазил в очакване на деня, когато ще знам достатъчно, за да предявя авторството върху нея. Изваждам я, отдолу остава само една снимка. Аз и Бен — усмихнати срещу обектива, но и двамата изглеждаме тъжни. Като че ли е правена наскоро, защото лицето ми наподобява онова, което видях в огледалото, а Бен изглежда както сутринта, преди да излезе. В дъното се вижда къща, настлана с чакъл алея за коли, саксии с яркочервено мушкато. На гърба някой е написал „Уеъринг Хаус“. Сигурно е от деня, когато ме е взел, за да ме доведе тук.

Това е всичко. Няма други снимки. Нито една на Адам. Липсват дори онези, които съм намирала тук преди.

Има обяснение, казвам си. Трябва да има. Има причина синът ми да не е тук, да не го виждам никъде в къщата. Не може да няма причина.

Слизам долу да си направя чай. Кипвам вода, изваждам торбичка от кутията. Не я оставяй да се запарва твърде дълго, не изстисквай торбичката, иначе ще се отцеди твърде много танин и чаят ще горчи. Защо си спомням тези подробни наставления, а не си спомням да съм раждала? Някъде в дневната звъни телефон. Изваждам го от чантата си и вдигам. Бен.

— Кристин? Добре ли си? У дома ли си?

— Да — отвръщам. — Да. Благодаря ти.

— Излиза ли днес? — пита той. Гласът му звучи познато, но тонът е хладен. Мислено се връщам към последния път, когато сме говорили. Не си спомням да е споменавал за уговорка с доктор Наш. Може би не знае, мисля си. Или ме проверява, чуди се дали ще му кажа.

— Да — отвръщам. — Ходих при един лекар. — Продължително мълчание. — Бен?

— Извинявай. Да, чувам те. В задръстване съм. Прекъсваш ми на моменти. Исках само да се уверя, че не си забравила да приготвиш багажа.

Значи е знаел.

— Багаж? — повтарям въпросително. Не се сещам за какво говори. Имам чувството, че през мен е преминал цял един живот от последния път, когато сме разговаряли.

— Да — казва той. — За уикенда. Помниш ли?

Уморено звучи, струва ми се. Но не е ядосан.