Стивън Уотсън - Преди да заспя

Бен взема снимката от ръцете ми. Въздъхва.

— Не поддържаме връзка.

— Защо? — стреснато питам аз. Звучи ми неправдоподобно.

Знам, че съм имала план в главата си: отсега нататък във всичко да си бъдем опора. Да съживим онова, което ни свързва, разбирателството, любовта, докоснала другите, и ако не съхраним обичта един към друг, то поне към онова, което сме изгубили.

— Имахме разногласия. Трудно се разбирахме.

Поглеждам го. Явно няма желание да ми разкаже. Мъжът, написал писмото — мъжът, който толкова дълго се е грижил за мен и който в крайна сметка ме е обичал достатъчно, за да ме остави, а после да се върне да ме вземе, — сякаш е изчезнал.

— Бен?

— Имахме разногласия — повтаря той.

— Преди смъртта на Адам или…

— И преди, и след.

Илюзията за взаимна подкрепа изчезва, изместена от грозно подозрение. Ами ако съм се карала и с Адам? Той би взел страната на своята приятелка, нали?

— Аз и Адам бяхме ли близки?

— О, да. Допреди да загубиш паметта си. Но и тогава бяхте близки, разбира се. Много близки.

Думите му ме зашеметяват като боксьорски удар. Давам си сметка, че Адам е бил невръстно момченце, когато моята амнезия го е лишила от майка. Естествено, никога не съм се запознавала с годеницата му; и когато съм го виждала, то е било като за пръв път.

Затварям албума.

— Може ли да го вземем? — питам аз и добавям: — Искам пак да го разгледам.

— Разбира се — кима той.

Изпиваме по чаша чай, който Бен приготви, докато аз досъбрах багажа за пътуването, после се качваме в колата. Той е проверил какво съм сложила в чантата, извадил е повечето подбрани от мен дрехи, заменяйки ги с други по свой избор. Взел е и още една чанта, кожената с дълга дръжка за през рамо, с която излезе сутринта, и два чифта туристически обувки, прибрани на дъното на гардероба. Аз изчаках до вратата да натовари всичко в багажника, после да провери дали вратите са заключени, а прозорците плътно затворени. Питам го колко дълго ще пътуваме.

— Зависи от трафика — свива рамене той. — Излезем ли от Лондон, ще стигнем бързо.

Отказ да отговори на въпроса ми, замаскиран с уклончиво обяснение. Питам се дали винаги се държи по този начин. Дали му е дотегнало от безбройните повторения през годините и дотолкова му е досадило, че вече изобщо не му се говори с мен.

Той е внимателен шофьор, поне това мога и сама да преценя. Кара бавно, някак демонстративно поглежда често в огледалото за обратно виждане, намалява и при най-нищожния риск от опасност.

Питам се дали Адам е шофирал. Сигурно да, щом са го взели в армията, но дали е карал, когато си е вземал отпуск? Дали е канил мен, своята безпаметна майка, дали ме е водил до места, които е предполагал, че бих искала да посетя? Или е решил, че няма смисъл, защото каквото и удоволствие да изпитам, то ще изчезне за една нощ, като снега, който се топи по топъл покрив?

Излизаме на магистралата, която води извън града. Започнало е да вали; огромни капки плющят по предното стъкло, за миг прозрачните сфери запазват формата си, после се стичат под тежестта си. В далечината слънцето залязва, потъва под облаците, застилайки бетона и стъклото с меко оранжево сияние. Красиво е и в същото време плашещо, а аз се боря със себе си. Толкова силно желая мисълта за сина ми да не е така абстрактна, но без спомени това е невъзможно. Умът ми препуска, опитва се да се съсредоточи върху нещо конкретно, в което да се вкопча, някоя солидна мисъл, но не откривам такава. Адам е живял в реалността, мисля си, но аз не мога да си го спомня, а без спомени нямам на какво да се опра. Продължавам да се връщам към единствената истина за мен — не мога да си го спомня, тъй че все едно не е съществувал.

Затварям очи. Мислено възстановявам прочетеното за нашия син този следобед и ето че пред очите ми изплува образ — Адам е мъничък, бута синьо велосипедче с три колела. Изпълва ме възторг, макар да знам, че в действителност не присъства в паметта ми. Там няма следа от случката, припомням си образа, оформил се в съзнанието ми следобеда, докато съм чела за него, а дори и тази представа е спомен от по-ранен спомен. Спомени за спомени — за повечето хора те се простират с години, цели десетилетия назад във времето, а за мен съществуват няколко часа.

Не успявам да си спомня моя син и прибягвам до най-безболезненото, единственото, което ще укроти пламналия ми мозък. Изпразвам главата си от всяка мисъл.

Миризма на петрол, тежка и сладникава. Тя полепва, нахлува в мен. Усещам болка във врата. Отварям очи. Пред мен е мокрото стъкло на колата, замъглено от дъха ми, но все пак различавам в далечината светлини, трептящи, размазани. Разбирам, че съм задрямала. Подпряна на стъклото, с килната глава. В колата е тихо, двигателят е изключен. Поглеждам през рамо.