Стивън Уотсън - Преди да заспя

Пътят зад нас е притихнал, луната се издига високо в небето. Започвам да се тревожа, че ще останем тук цяла нощ, загледани в морето под неспирния дъжд. Преструвам се, че сподавям прозявка.

— Спи ми се — казвам на глас. — Може ли вече да тръгваме към хотела?

Той поглежда часовника на ръката си.

— Да — отсича. — Разбира се. Извинявай. — После пали мотора. — Трябва да вървим. Веднага отиваме.

Отдъхвам си. Едновременно умирам за сън и се плаша от безпаметния унес.

Крайбрежният път ту се спуска надолу, ту се изкачва, докато заобикаляме някакво село. Приближаваме друго, по-голямо населено място, което започва да добива очертания през мокрото стъкло. Пътят става по-оживен, появява се пристанище с привързани лодки, магазини и нощни заведения и ето че навлизаме в самия град. Отдясно като че ли във всяка сграда се помещава хотел: вятърът блъска бели табели, които приканват със свободни места. Улиците са пълни с хора; не е толкова късно, колкото съм предполагала, или пък в градове като този ритъмът на живота не се съобразява с часовника.

Поглеждам към морето. Навътре във водата се простира облян в светлина кей с увеселителен парк в края. Голяма шатра, влакче на ужасите, замък, от чиято кула се спуска спираловидна пързалка. Сякаш чувам писъците и виковете на смелчаците, които шеметно се въртят над непрогледното море.

В гърдите ми се надига необяснима тревога.

— Къде сме? — питам аз.

Над входа към кея има ярък неонов надпис, който не успявам да разчета през мокрото от дъжда стъкло.

— Пристигнахме — обявява Бен.

Чудя се дали не е чул въпроса ми, или е предпочел да не ми отговори. Колата прави завой в тясна уличка и спира пред една от цяла редица долепени къщи. Надписът над стрехата гласи „Хотел Риалто“.

Няколко стъпала водят до вратата, ограда от ковано желязо отделя постройката от пътя. Отстрани на вратата стои малка очукана саксия, в която някога трябва да е имало растение, но сега е празна. Внезапно ме обзема неистов страх.

— Идвали ли сме тук преди? — питам аз. Бен клати глава. — Сигурен ли си? Мястото ми изглежда познато.

— Сигурен съм — отсича той. — Може да сме отсядали някъде наблизо. Вероятно затова ти се вижда познато.

Кимам и полагам усилие да овладея нервите си. Излизаме от колата.

— Ела да се регистрираме, после ще се върна за багажа.

Загръщам по-плътно палтото си. Духа студен вятър, дъждът се лее. На бегом изкачвам няколкото стъпала и отварям вратата. На стъклото е лепнат надпис. Няма свободни места. Прекрачвам във фоайето.

— Нима си направил резервация? — питам Бен, когато и той влиза.

Намираме се в коридор. Напред има открехната врата, иззад която долита приглушеният говор от телевизор с намален звук. Рецепция не се вижда; звънец върху малка маса, надпис до него, който ни насърчава да го използваме, за да привлечем внимание.

— Да, разбира се — отвръща Бен. — Не се тревожи. — Той вдига звънеца.

В първия миг нищо не се случва, но ето че някъде от задната част на къщата се появява млад мъж, висок и непохватен; прави ми впечатление, че възшироката му риза виси над панталоните. Той поздравява, сякаш ни е очаквал, но в държането му няма сърдечност; изчаквам двамата с Бен да приключат с формалностите.

Междувременно се оглеждам. Очевидно е колко западнал е хотелът. На места килимът е прокъсан, боята по рамките на вратите се лющи. Срещу фоайето се вижда друга врата с надпис „Трапезария“, в дъното има още няколко врати — предполагам, към кухнята и помещенията за персонала.

— А сега да ви придружа ли до стаята? — пита високият младеж, след като двамата с Бен приключват.

С малко закъснение схващам, че всъщност говори на мен. Бен излиза навън, за да донесе багажа.

— Да — отвръщам аз. — Благодаря ви.

Той ми връчва ключ и двамата тръгваме нагоре по стълбите. На първата площадка има няколко стаи, но ние ги подминаваме и продължаваме нагоре. Къщата като че ли се смалява; таваните стават по-ниски, коридорите — по-тесни. Отминаваме една стая и заставаме в подножието на стълбище, което сякаш води до самия покрив.

— Стаята ви е горе — сочи с пръст мъжът. — Само една е.

Благодаря му, той се обръща и тръгва надолу, а аз се изкачвам по стъпалата.

Отварям вратата. Стаята е тъмна и по-голяма, отколкото очаквах. Отсреща има прозорец, през него се процежда сивкава светлина, открояваща тоалетка, легло, маса и фотьойл.

Спирам на място. Страхът отново ме сграбчва. Същото чувство изпитах още отвън, но сега е по-силно. Побиват ме студени тръпки. Нещо не е наред, но не мога да отгатна какво. Вдишвам дълбоко, ала не успявам да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Имам чувството, че съм под вода, още малко, и ще се удавя.