Стивън Уотсън - Преди да заспя

Виждам, че високият мъж се задържа пред вратата, и ми се приисква да извикам, да го помоля да остане, но той се обръща, тръгва надолу и Бен затваря вратата. Сега вече сме само двамата.

Той ме поглежда внимателно.

— Добре ли си, скъпа?

Кимам, казвам „да“, но потвърждението звучи неестествено, сякаш е било насила изтръгнато от мен. Усещам как в гърдите ми се надига омраза.

Той хваща ръката ми. Стиска я на границата на болката; една идея по-силно, и щях да се възпротивя, една идея по-леко, и не бих забелязала.

— Сигурна ли си?

— Да — отвръщам аз.

Защо ми причинява това? Чудесно знае къде се намираме. Изводът се налага от само себе си: отдавна го е планирал.

— Да, добре съм. Малко съм уморена.

Нов проблясък. Доктор Наш. Той има пръст в тази работа. Защо иначе Бен ще си науми да ме доведе тук сега, след толкова години, в които не се е възползвал от подобна възможност?

— Защо не си полегнеш? — предлага той.

Навярно са се свързали, продължавам мисълта си. Бен му се е обадил, след като му разказах, че сме се срещали.

— Да, така ще е най-добре — чувам се да казвам. И се обръщам към леглото.

Навярно отдавна са се свързали. И доктор Наш ме е лъгал за всичко. Представих си го как звъни на Бен веднага щом свършва разговора си с мен, докладва му за моя напредък или липсата на подобрение.

— Послушно момиче — похвалва ме Бен. — Ще изляза да взема шампанско. Има едно магазинче наблизо. — Той се усмихва. — И после ще си легна при теб.

Обръщам се с лице към него и той ме целува. Удължава целувката. Бръсва устните ми със своите, слага ръка върху косата ми, гали ме по гърба. Боря се с желанието да се дръпна. Ръката му продължава надолу, спира на бедрото ми. Мъчително преглъщам.

На никого не мога да вярвам. Нито на съпруга ми, нито на човека, който твърди, че ми помага. Тези двамата са се сдушили, старателно са се подготвили за този ден, за да ме принудят да се сблъскам с ужаса от моето минало.

Как смеят, питам се. Как смеят?!

— Добре — казвам аз. Внимателно извръщам глава, леко го бутвам, за да ме пусне.

Той се обръща и излиза от стаята.

— Ще взема да заключа — казва той, преди да затвори. — За всеки случай…

Чувам как ключът се превърта и ме връхлита паника. Не знам какво да предприема. Не мога да повярвам, че ме е довел в тази стая, без да ме предупреди; за пореден път ме е излъгал. Чувам стъпките му надолу по стълбите.

Сядам на края на леглото. Кърша ръце. Не мога да укротя ума си, не мога да се спра на една мисъл. Умът ми препуска, сякаш в тази празнота без памет всяка мисъл разполага с твърде много място да набъбне, да се движи, да се сблъсква с останалите във водопад от искри, преди да се отплесне в неизвестна посока.

Какво да направя? Изправям се. В гърдите ми бушува гняв. Не мога да остана тук. Ужасява ме мисълта как той ще се върне, ще налее шампанско и ще легне при мен. Още по-отблъскваща е асоциацията как тялото му се допира до моето, в тъмнината на нощта ръцете му ме опипват, настойчиво ме притискат, за да изтръгнат желание да му се отдам. Как бих могла, когато моята същност я няма?

Бих направила всичко, минава ми през ума. Всичко, но не и това.

Не мога да остана тук, където животът ми е бил съсипан и всичко ми е било отнето. Опитвам се да пресметна с колко време разполагам. Десет минути? Или само пет? Отварям чантата на Бен. Не знам какво ме е накарало; не се питам нито защо, нито как, единствената ми мисъл е, че трябва да действам, докато го няма, преди везните отново да се наклонят и аз да остана в капана. Може би ключовете от колата са моята цел: да разбия вратата и да сляза по стълбите, да се втурна на улицата под дъжда, към колата. Не съм сигурна дали изобщо мога да шофирам, може би искам поне да опитам, да седна зад волана и да избягам колкото се може по-далеч.

А може би целта ми е да си взема снимка на Адам; знам, че са в чантата. Ще взема само една, после ще изляза от стаята и ще побягна. Ще тичам колкото ме държат краката, няма да спирам, а когато остана без сили, ще се обадя на Клеър, на когото и да е, ще призная, че повече не издържам, и ще помоля за помощ.

Бъркам надълбоко. Напипвам метал и пластмаса. Мека тъкан. И после топче хартия, свита на стегнато руло. Сключвам пръсти и издърпвам ръката си. Свалям ластика. Листовете се разтварят.

Хартията ми е позната. Плътна, с бледосини редове и отвесна червена линия за поле. Същата е като в дневника, който пиша.

После разпознавам почерка си и започвам да проумявам.