Стивън Уотсън - Преди да заспя

До мен седи Бен. Той е буден, взира се напред през стъклото. Не помръдва, като че ли не е забелязал, че съм се събудила, продължава да се взира в тъмното с безизразно, празно, неразгадаемо изражение. Отмествам очи от него към предното стъкло, за да разбера какво гледа.

Виждам капака на колата, а малко по-напред ниска дървена ограда, едва-едва осветена от уличните лампи зад нас. Отвъд оградата не съзирам нищо, загадъчен черен мрак без очертания, насред който е увиснала пълната луна.

— Обичам морето — казва той, без да ме поглежда.

Едва сега установявам, че сме спрели на скалист връх над морски бряг.

— А ти? — Той се обръща към мен. Очите му са тягостно тъжни. — И ти обичаш морето, нали, Криси?

— Да — отвръщам, — обичам го.

Пита ме, сякаш не знае, сякаш никога преди не сме ходили до морския бряг, сякаш никога не сме пътували заедно. Страхът в мен започва да ми пари, но аз се съпротивлявам. Полагам усилие да остана тук, в настоящето, при съпруга ми. Опитвам се да си спомня всичко, което научих следобед от дневника.

— Ти го знаеш, скъпи.

Той въздъхва.

— Да, някога обичаше морето, но вече не съм сигурен. Ти се променяш. От години. Откакто се случи нещастието. Понякога се съмнявам дали изобщо те познавам. Като се събудя сутрин, не знам каква ще си.

Мълча. Не мога да измисля какво да кажа. И двамата сме наясно колко глупаво би било да тръгна да се браня, да го убеждавам, че греши. И двамата сме наясно, че аз съм последният човек, който може да каже колко се променям с всеки изминал ден.

— Съжалявам — изричам накрая.

Той ме поглежда.

— Недей, всичко е наред. Не е нужно да се извиняваш. Знам, че вината не е твоя. Ти за нищо не си виновна. Не е честно от моя страна да мисля за себе си.

Той отново поглежда към морето. Самотна светлина се мержелее в далечината. Лодка, която се носи по вълните. Светло петно насред море от лепкава чернота.

— Двамата ще го преодолеем, нали, Криси?

— Разбира се — припряно отвръщам аз. — Не се съмнявам. Това е ново начало за нас. Разполагам с моя дневник и доктор Наш, който е готов да ми помогне. Имам подобрение, Бен. Сигурна съм. Смятам отново да се захвана с писане. Няма причина да отлагам. Ще се справя. Сега, след като се свързах с Клеър, тя също може да ми помогне. — Хрумва ми идея. — Можем пак да се сближим, нали? Като едно време в университета. Ние, тримата. И съпругът й. Тя май спомена, че има съпруг. Ще се запознаем с него и ще излизаме заедно. Ще бъде чудесно. — Умът ми се препъва в лъжите, за които съм прочела, в безбройните поводи да се отнасям към Бен с недоверие, но аз ги пропъждам. Напомням си, че всичко това е изяснено.

Мой ред е да бъда силна. Да се настроя позитивно. Да пропъдя всяко съмнение. — Стига да си обещаем винаги да си казваме истината — добавям накрая. — Тогава всичко ще бъде наред.

Той се обръща с лице към мен.

— Ти ме обичаш, нали?

— Разбира се. Разбира се.

— И ми прощаваш, че те изоставих?

— Да — отвръщам. — Да, прощавам ти.

— Не съм го искал. Смятах, че така е правилно да постъпя. Нямах избор. Съжалявам.

Хващам ръката му. Усещам я едновременно топла и студена, леко влажна. Опитвам се да я задържа между дланите си, но той нито ми помага, нито се съпротивлява. Оставя я безжизнено отпусната върху коляното си. Стисвам здраво и едва тогава той като че ли забелязва, че съм го докоснала.

— Бен, разбирам. Прощавам ти. — Взирам се в очите му. Те също изглеждат лишени от живот, сякаш са се нагледали на ужаси и повече не могат да понесат.

— Обичам те, Бен — изричам аз.

Той снижава глас до шепот.

— Целуни ме.

Изпълнявам желанието му и после, когато се отдръпвам, той прошепва:

— Искам пак. Целуни ме.

Отново го целувам. Той продължава да ме моли, но не съм в състояние да го целуна за трети път. Оставаме така, загледани в морето, в отблясъците на луната по водната повърхност и в капките дъжд по стъклото, улавящи жълтото сияние от фаровете на минаващи коли. Само двамата, хванати за ръце. Заедно.

Сякаш минават часове. Бен е до мен, вперил очи в морето, с лице като безизразна маска. Обхожда с очи повърхността на водата, като че ли търси нещо, някакъв отговор в тъмното, и мълчи. Питам се защо ме е довел тук, какво се надява да намери.

— Наистина ли имаме годишнина?

Въпросът ми остава без отговор. Предполагам, че не ме е чул, затова питам отново.

— Да — тихо отвръща той.

— Годишнина от сватбата?

— Не. От нощта, когато се срещнахме.

Каня се да попитам дали така ще я отбележим, защото това не ми прилича на празненство, но решавам, че би било твърде жестоко. Не казвам нищо и в колата настъпва мълчание.