Стивън Уотсън: Преди да заспя

Безкрайно съм признателен на моята прекрасна агентка Клеър Конвил, на Джейк Смит-Босанке и на целия екип на литературната агенция „Конвил & Уолш“, както и на редакторите ми Клеър Уоктъл, Селина Уокър, Майкъл Хейуърд и Айрис Тъфолм.

С много обич благодаря на моето семейство и приятелите, които ме окуражаваха да поема по този път, за впечатленията им от първите чернови, за постоянната им подкрепа. Искам специално да спомена Маргарет и Алистър Пийкок, Дженифър Хил, Саманта Лиър и Саймън Греъм, които вярваха в мен още когато аз не успявах да повярвам в себе си; също и Андрю Дел, Анзел Бриц, Джилиан Иб и Джейми Гамбино, които се появиха малко по-късно; а и Никълъс Иб, който винаги е бил до мен. Благодаря на всички от Джи Ес Ти Ти.

Благодаря на всички от академия „Фейбър“ и особено на Патрик Киоу. И накрая нека спомена, че тази книга не би била написана без приноса на моята банда — Ричард Скинър, Ейми Кюна, Деймиън Гибсън, Антония Хейс, Саймън Мърфи и Ричард Рийвс. Дължа ви дълбока благодарност за вашето приятелство и подкрепа…

Тази книга е вдъхновена до голяма степен от хора, страдащи от амнезия, като например Хенри Густав Молесън. И от историята на Клайв Уеъринг, разказана от съпругата му Дебора Уеъринг в книгата й „Завинаги днес: мемоари за любовта и амнезията“.

Сюжетът обаче е плод на въображението ми.

Тази спалня не ми е позната. Чужда ми е. Нямам представа как съм се озовала в нея, нито къде съм. Не знам как ще се прибера у дома.

Прекарала съм нощта тук. Събуди ме женски глас — отначало помислих, че жената е до мен на леглото, но после осъзнах, че чете новините по радиото. Записука аларма на будилник и когато отворих очи, разбрах, че се намирам в стая, която виждам за пръв път.

Очите ми привикват с полумрака и аз се оглеждам. На вратата на гардероба виси халат — дамски е, но като за много по-възрастна от мен жена. Изпънат по ръбовете тъмен панталон е преметнат на облегалката на стола пред тоалетката. Не виждам почти нищо друго. Будилникът изглежда доста сложен, но намирам копчето, което, предполагам, ще го накара да млъкне. Получава се.

В този момент чувам зад гърба си прохъркване и установявам, че не съм сама. Обръщам се. Пред очите ми — голо рамо и тъмна прошарена коса. Мъж. Лявата му ръка е върху завивката, на безимения пръст има златна халка. Без малко да изпискам, но се сдържам. И стигам до заключението: Значи не само е стар, побеляващ, но и женен. Преспала съм с женен мъж, и то в дома му, в семейното легло. Изпъвам гръб, за да си събера ума. Как не ме е срам.

Къде ли е съпругата? Има ли опасност да ме спипа? Представям си я в другия край на стаята — крещи, нарича ме „мръсница“. Същинска Медуза с гърчещи се змии вместо коси. Как ще се защитя, ако тя наистина се появи? Мъжът в леглото до мен не изглежда притеснен. Обърнал ми е гръб и отново захърква.

Лежа неподвижно. Обикновено помня как се озовавам в подобни ситуации, но не и днес. Сигурно е имало купон. Или запивка в някой бар. Трябва здравата да съм се натряскала. Няма как иначе, щом нищо не помня. Безпаметно пияна съм се помъкнала с този мъж — с халка на ръката и косми по гърба.

Отмятам завивката възможно най-леко и сядам в края на леглото. Първо трябва да се изпишкам. Не смея да обуя пантофите, които стъпалата ми напипват — в края на краищата едно е да изчукаш съпруга, но е недопустимо да обуеш пантофите на съпругата, — и тръгвам боса. Голотата ми ме стряска, страх ме е да не отворя погрешната врата, да не налетя на някого, на синчето тийнейджър например. Отдъхвам си, когато зървам, че вратата на банята е открехната, влизам и се заключвам.

Сядам на тоалетната чиния, изпишквам се и пускам водата, после се обръщам, за да си измия ръцете. Посягам към сапуна, но нещо не е наред. Отначало не знам какво точно, но после очите ми го подсказват. Ръката, която държи сапуна, не прилича на моята. Кожата е сбръчкана, пръстите — дебели. По ноктите няма лак, изгризани са до живеца и… Също като мъжа в леглото и аз нося тънка златна халка.

Вторачвам се, после раздвижвам пръсти. Пръстите, обхванали сапуна, също се раздвижват. Ахвам и сапунът пада в мивката. Вдигам очи към огледалото.

Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, направо е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко, и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото — това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече.