Стивън Уотсън - Преди да заспя

Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища.

Избирам едно напосоки. Кристин, пише на него и стрелката сочи моя снимка — в непознатия ми остарял вид, — на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише „Бея“ и малко по-встрани „твоят съпруг“.

Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде… Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба.

Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки. В този момент ме осенява проблясък, нещо като спомен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава, преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща.

Връщам се в спалнята. Все още стискам снимката — онази, на която съм с мъжа, до когото се събудих, — но я държа на разстояние.

— Какво става? — питам.

Всъщност изплаквам въпроса и по лицето ми потичат сълзи. Мъжът седи на леглото, очите му са полуотворени.

— Кой си ти?

— Съпругът ти — казва той. Изражението му е сънливо, но няма и следа от раздразнение. Не поглежда голото ми тяло. — Женени сме от години.

— Какви ги говориш?

Искам да побягна, но няма къде да отида.

— Женени от години? — повтарям. — Какво значи това?

Той се изправя.

— Вземи.

Подава ми халата и изчаква, докато го облека. Той е по торбесто долнище на пижама и бял потник. Напомня ми на баща ми.

— Оженихме се през осемдесет и пета — казва той. — Преди двайсет и две години. Ти…

— Какво? — прекъсвам го. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми, стаята започва да се върти. Някъде в къщата трака часовник, блъска като чук. — Но…

Той прави крачка към мен.

— Как…

— Кристин, ти си на четирийсет и седем — кротко казва той.

Поглеждам го — един непознат, който ми се усмихва тъжно. Не искам да му повярвам, не искам дори да слушам какво ми говори, но той продължава:

— Претърпя злополука. Много тежка злополука. Главата ти пострада. Изпитваш трудности да си спомниш разни неща.

— Кои неща? — питам аз, в смисъл: не говориш за последните двайсет и пет години, нали. — Кои неща? — повтарям въпроса.

Той отново пристъпва към мен — предпазливо, все едно съм уплашено животно.

— Всички — отвръща. — Понякога откакто си била на двайсет досега. Друг път и от по-рано.

Главата ми бръмчи, обърква ме този вихър от дати и години. Не искам да питам, но знам, че трябва.

— Кога… кога съм претърпяла злополуката?

Той ме поглежда със смесица от съчувствие и страх.

— Беше на двайсет и девет…

Затварям очи. Съзнанието ми е готово да отхвърли твърдението, но като че ли някъде дълбоко в себе си знам, че е истина. Чувам, че отново започвам да хлипам. И тогава този мъж, този Бен, идва при мен и протяга ръце. Усещам близостта му. Не помръдвам, когато докосва талията ми, не се съпротивлявам, когато ме притегля към себе си и ме прегръща. Полюшваме се леко, без да се пускаме, и това движение ми е някак познато. И ме кара да се чувствам по-добре.

Мълчим минута–две, после той проговаря:

— Обичам те, Кристин.

Знам, че от мен се очаква да отвърна със същите думи, но не ги изричам. Как мога да го обичам? За мен той е чужд човек. Нищо не разбирам. Искам да науча толкова много неща. Как съм се озовала тук, как изобщо успявам да оцелявам. Само че не знам как да попитам.

— Страх ме е — казвам накрая.

— Знам — отвръща той. Но не се тревожи, Крис. Ще се грижа за теб. Винаги ще бъда до теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Повярвай ми.

Предлага да ми покаже къщата. Чувствам се по-спокойна. Обула съм панталони и стара тениска, които той ми даде, за да не стоя по халат. Излизаме на площадката.