Не разбирам как е възможно да е ноември — а от утре декември, — но все пак отгръщам тънките като фолио страници до днешната дата. Там е пъхнато жълто листче и на него с непознат почерк е изписано: 30 ноември — среща с доктор Наш. Отдолу стоят думите: Не казвай на Бен.
Другите дати са празни. Няма рождени дни, няма вечерни излизания, няма празненства. Това ли представлява моят живот?
— Добре — казвам.
Мъжът ми обяснява, че ще ме вземе, че знае къде живея и ще дойде след един час.
— Но съпругът ми…
— Всичко е наред. Ще се прибереш много преди да се върне от работа. Обещавам ти. Довери ми се.
Часовникът над камината звънко се обажда и аз го поглеждам. Старомоден часовник в дървена кутия с голям циферблат, на който има римски цифри. Показва единайсет и половина. До него има сребристо бял ключ — сигурно за да подсеща Бен да го навива всяка вечер. Достатъчно стар е, за да прилича на антикварна рядкост, и това ме кара да се запитам как сме се сдобили с него. Може би няма история или поне не откакто е станал наш, просто сме го мярнали в някой магазин или на пазара и един от двама ни го е харесал. По всяка вероятност Бен, казвам си. Аз определено не го харесвам.
Ще отида само на тази среща, и край, мисля си. А довечера, когато Бен се прибере, ще му кажа. Не мога да си представя, че ще скрия подобно нещо от съпруга си. При положение, че изцяло разчитам на него.
И все пак в гласа на доктор Наш има нещо странно познато. За разлика от този на Бен не ми е напълно чужд. Осъзнавам, че ми е по-лесно да повярвам на него, че се познаваме, отколкото на съпруга ми.
„Имаме напредък“, това бяха неговите думи. Трябва да разбера за какъв напредък говори.
— Добре — казвам. — Ела.
* * *
Доктор Наш пристига и предлага да отидем на кафе.
— Пие ли ти се кафе? — пита той. — Няма смисъл да ходим чак до кабинета. Без друго днес исках най-вече да си поговорим.
Кимам, казвам „да“. Бях в спалнята, когато се появи; проследих го как паркира и заключи колата, как си оправи косата, приглади якето си, взе куфарчето си. Не е той, помислих си, като го видях да кима на работниците, които разтоварваха инструменти от някакъв микробус, но ето че се запъти към нашата къща. Изглеждаше млад — твърде млад, за да е правоспособен лекар — и макар да нямах представа как очаквам да е облечен, спортното яке и сивите кадифени джинси ме изненадаха.
— От края на улицата започва парк — казва той. — Там има и кафене, струва ми се. Искаш ли да отидем?
Тръгваме заедно. Студеният режещ вятър ме кара да пристегна шала около шията си. Радвам се, че нося в чантата си телефона, който ми даде Бен. Радвам се също така, че доктор Наш не настоя да отидем с колата. Някаква част от мен е склонна да му се довери, но другата, и то по-голямата ми казва, че може да е всякакъв. Не го познавам.
Аз съм възрастен човек, но с увреждане. Този мъж като нищо може да ме откара някъде, макар че не ми е ясно с какви намерения. Толкова съм уязвима.
Стигаме до широкото шосе, което отделя края на улицата от парка отсреща, и изчакваме, преди да пресечем. Мълчанието ни е потискащо. Бях си наумила да потърпя, докато седнем някъде, и тогава да започна с въпросите, но ето че проговарям:
— Какъв лекар си? С какво се занимаваш? Как ме намери?
Той ме поглежда.
— Невропсихолог съм.
Усмихва се. Дали му задавам този въпрос всеки път, когато се срещаме?
— Моята специалност са пациентите с мозъчни увреждания. Отнасям се с особен интерес към най-новите функционални неврообразни техники. От дълго време особено задълбочено проучвам процесите и функциите на паметта. За теб научих от специализираната литература и те издирих. Което не беше много трудно.
Някаква кола взема завоя и тръгва към нас.
— Специализирана литература?
— Да. Има много публикации за теб. Свързах се с една от клиниките, където са те лекували.
Колата отминава и ние пресичаме. Усещам, че ме обзема безпокойство, цялата настръхвам. Мозъчни увреждания. Проучвам. Издирих те. Опитвам се да се отпусна с дълбоки вдишвания, но не се получава. Сега вече в моето тяло има две същности: едната е жена на четирийсет и седем, кротка, учтива, тя е наясно какво държане е приемливо и кое недопустимо, а другата е на двайсет и няколко и вече пищи. Не мога да реша коя съм аз, но единствените звуци, които чувам, са боботенето на далечния трафик и виковете на децата в парка, тъй че вероятно съм първата.
Когато стъпваме на тротоара, спирам.
— Какво става всъщност? Сутринта се събудих в напълно непозната къща, в която очевидно живея, до мъж, когото определено не познавам, който ми казва, че съм омъжена за него от години. А ти като че ли знаеш за мен повече, отколкото самата аз.
Читать дальше