Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Добре — не се стърпявам. — Но каква е причината в моя случай?

Той ме поглежда продължително.

— Какво ти казва Бен?

Връщам се към разговора ни в спалнята. „Злополука — така се бе изразил той. — Много тежка злополука.“

— Нищо особено не ми каза всъщност — отвръщам. — Да не говорим за подробности. Просто, че съм претърпяла злополука.

— Да — казва доктор Наш и посяга към куфарчето си, което е сложил под масата. — Амнезията при теб е причинена от травма. Донякъде това отговаря на истината. — Отваря куфарчето и вади отвътре тетрадка. В първия момент се питам дали няма да направи справка със записките си, но ето че той ми я подава през масата. — Искам да я вземеш. Тук ще намериш обяснението. Особено относно причината за твоето състояние. И не само това, разбира се.

Поемам тетрадката. Подвързана е с кожа, объл ластик придържа страниците. Махам ластика и отварям напосоки. Хартията е плътна, с бледо маркирани редове, червена линия отдясно служи за поле, страниците са гъсто изписани.

— Какво е това? — питам.

— Дневник. Пишеш в него през последните няколко седмици.

— Дневник? — повтарям шокирана. И се питам защо е у него.

— Да. Отразява всичко, което сме правили напоследък. Аз те помолих да пишеш в него. Доста поработихме с надеждата да открием как точно оперира паметта ти. Реших, че ще е полезно да държиш сметка за онова, което правим.

Поглеждам тетрадката пред мен.

— Аз ли съм написала това?

— Да. Насърчих те да пишеш каквото искаш. Мнозина страдащи от амнезия са правили подобни опити, но при тях не е помагало толкова, колкото се очаква, тъй като прозорецът на паметта им е много малък. Но тъй като ти запомняш различни неща за цял ден, реших да те подтикна да нахвърляш каквото ти хрумне в края на деня. Предположих, че ще ти помогне да поддържаш нишка от спомени от един ден до следващия. Освен това ми хрумна идеята, че паметта може би наподобява мускул и в този смисъл ще укрепне посредством упражнения.

— И през цялото време си го чел?

— Не — изненадва ме той. — Това е нещо лично, не си писала в мое присъствие.

— Но как… — започвам аз, ала променям въпроса: — Бен ли ми е напомнял да пиша?

Той клати глава.

— Предложих да го запазиш в тайна. Криеше го у вас. А аз ти се обаждах да ти напомня къде.

— Всеки ден?

— Да. Почти.

— Ти, а не Бен?

Той прави пауза, но после отвръща:

— Не. Бен не го е чел.

Питам се защо, какво от написаното държа да запазя в тайна от съпруга ми.

— Но ти все пак си го чел?

— Последния път, когато се видяхме, ти ми го остави. Беше преди няколко дни. Пожела да го прочета. Смяташе, че моментът е настъпил.

Поглеждам дневника с кожената подвързия. Започвам да се вълнувам. Връзка с изгубеното минало, било то и съвсем скорошно.

— Целия ли го прочете?

— Да — отвръща той. — Почти. Смятам, че съм прочел всичко, което е важно.

Той млъква, извръща очи и се почесва по врата. Притеснява се, мисля си. И се чудя какво ли съдържа дневникът. Той допива последните капки в чашата си и казва:

— Не съм те принуждавал да ми го покажеш. Държа да знаеш това.

Кимам и на свой ред мълчаливо допивам кафето си, като с другата ръка прелиствам страниците. От вътрешната страна на корицата има списък с дати.

— Какво значат? — питам.

— Датите, на които сме се срещали. Както и тези, които сме планирали. Уговаряме се междувременно. Аз ти се обаждам да ти напомня, моля те да погледнеш в дневника.

Сещам се за жълтото листче между страниците на календар–бележника.

— Ами днес?

— Дневникът ти беше у мен. Затова написахме бележка.

Кимам и прелиствам нататък. Дневникът е изписан със ситен почерк, който не ми е познат. Страница след страница. Доста дни трябва да е отнело.

Чудя се как ли съм намирала време, но после се сещам за дъската в кухнята и отговорът идва от само себе си, не съм била заета с нищо друго.

Оставям дневника на масата. Някакъв младеж по джинси и тениска влиза и поглежда към нас после си поръчва, настанява се на една празна масичка и разтваря вестник. Повече не ме поглежда и моята двайсетгодишна същност се разстройва. Чувствам се като невидима.

— Ще тръгваме ли? — питам.

Връщаме се по същия път. Небето е притъмняло от облаци, лека мъгла се носи във въздуха. Земята под краката ми е разкаляна; имам чувството, че вървя подвижни пясъци. На детската площадка въртележката се движи, макар че никой не се вози на нея.

— Обичайно не се срещаме тук, нали? — питам аз, когато стигаме широката улица. — Имам предвид в кафенето.