Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Продължавай — настоя лекарят. — Опиши ми горния етаж.

— Две спални. Една откъм фасадата, другата отзад. Банята и тоалетната бяха зад кухнята, в самия край на къщата. Всъщност били са в отделна постройка, преди да бъдат присъединени към къщата с две тухлени стени и покрив от гофрирана пластмаса.

— Друго?

Недоумявах какво се иска от мен.

— Не съм сигурна — изрекох предпазливо.

Той ме попита дали помня някакви дребни детайли.

И тогава се сетих.

— В килера майка ми държеше буркан, на който пишеше „Захар“. Използваше го за касичка. И го криеше на най-горния рафт. Там имаше и други буркани, с мармалад. Тя сама го приготвяше. Различни видове. Беряхме плодовете в гората, а до там ходехме с кола. Не си спомням къде беше. Ние тримата навлизахме дълбоко в гората и беряхме къпини. Цели торби. После майка ми ги вареше на печката и правеше мармалад.

— Добре — похвали ме той. — Чудесно! — И продължи да пише нещо в папката. — Ами тези?

Показа ми още две снимки. На едната имаше жена, в която след няколко секунди разпознах майка ми. На другата бях аз. Казах му каквото можах. Когато свърших, той ги прибра.

— Много добре. Спомни си за детството много повече от обикновено. Заради снимките, струва ми се. Следващия път ще ти покажа още няколко.

Не се възпротивих. Почудих се откъде се е сдобил с тези снимки, какво знае за мен, което аз самата не знам.

— Може ли да я взема? — попитах. — Снимката на някогашната ми къща.

— Разбира се — усмихна се той.

Пъхнах я между страниците на тетрадката.

Лекарят ме откара до вкъщи. Вече ми беше обяснил, че Бен не знае за нашите срещи, но сега ме предупреди хубаво да си помисля дали искам да му кажа за дневника, който ще пиша.

— Това може да те притесни и да те накара да пропуснеш определени неща. Според мен много важно е да се чувстваш свободна да пишеш каквото поискаш. Освен това на Бен може да му стане неприятно, ако открие, че си решила отново да се подложиш на лечение. — След кратка пауза добави: — Може да се наложи да го запазиш в тайна.

— Но как ще се сещам да пиша? — попитах. Като не получих отговор, ми хрумна една идея. — Ти ще ми напомняш ли?

Той обеща.

— Но трябва да знам къде ще го криеш.

Наближихме къщата. Миг след като колата спря, се сетих, че това е моят дом.

— В гардероба — казах. — Ще го слагам в дъното на гардероба.

— Добре. Започни да пишеш довечера. Преди да заспиш. Иначе утре ще имаш само празна тетрадка. И няма да знаеш за какво ти е.

Уверих го, че ми е ясно и точно така ще постъпя. После слязох от колата.

— Всичко хубаво, Кристин — каза той.

А сега седя в леглото. И чакам съпруга си. Разглеждам снимката на къщата, в която съм израснала. Вижда ми се толкова нормална, толкова обикновена. И толкова позната.

Как се озовах тук? — питам се. Какво се случи? Каква е моята история?

Чувам биенето на часовника в дневната. Полунощ. Бен се качва по стълбите. Ще скрия тетрадката. В една кутия от обувки в дъното на гардероба, както казах на доктор Наш. Ако се обади утре, пак ще пиша.

Събота, 10 ноември

Сядам да пиша по обяд. Бен е долу и чете. Той смята, че си почивам, но колкото и да съм уморена, трябва да запиша това, преди да ми избяга. Нямам време. Трябва да попълвам дневника.

Поглеждам часовника на ръката ми. Бен предложи да излезем на разходка следобед. Разполагам с малко повече от час.

Сутринта, като се събудих, не знаех коя съм. Отворих очи с очакването да зърна правите ръбове на нощно шкафче, жълта лампа. Масивен гардероб в ъгъла на стаята и тапети на бледи папрати. Очаквах да чуя как майка ми пържи бекон на долния етаж или как баща ми си подсвирква в градината, докато подрязва живия плет. Очаквах да се събудя в тясно легло, а до мен — плюшен заек с едно откъснато ухо.

Бях се излъгала. В стаята на нашите съм, помислих си отначало, после установих, че обстановката не ми е позната. Намирах се в чужда спалня. В чуждо легло. Нещо не е наред, помислих си. Ужасно, ужасно сбъркано е.

Преди да сляза долу, вече бях видяла снимките около огледалото, бях прочела надписите. И знаех, че не съм малко момиченце, нито дори тийнейджърка. Някак си бях загряла, че мъжът, когото чувах да приготвя закуска и да си подсвирва мелодията от радиото, не е баща ми, нито съквартирант или гадже, а моят съпруг, наречен Бен.

Спрях пред вратата на кухнята. Изпитвах страх. Предстоеше да се изправя срещу него като че ли за пръв път. Как ли изглежда той? Като на снимките ли? Или и те представяха неточен образ? Дали е по-възрастен, по-дебел, по-плешив? Как ли звучи гласът му? Какви ли са движенията му? Как се бях омъжила?