Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Не. Обикновено провеждаме сеансите в моя кабинет. Правим упражнения. Тестове и други такива.

— Тогава защо днес се видяхме тук?

— Всъщност исках само да ти върна дневника. Притеснявах се, че не е у теб.

— Защо, разчитам ли на него?

— В известен смисъл, да.

Пресичаме и продължаваме към къщата, в която живея с Бен. Виждам колата на доктор Наш паркирана на същото място, малката градина пред прозореца на къщата, късата пътека и спретнатите цветни лехи. И все пак не мога да повярвам, че живея точно тук.

— Ще влезеш ли? — питам. — Да те почерпя нещо?

Той клати глава.

— Не, няма да влизам. Благодаря за поканата. Трябва да вървя. С Джули имаме планове за вечерта.

Той спира за момент, поглежда ме. Забелязвам косата му: късо подстригана, старателно сресана на път; от друга страна, райетата на ризата не се връзват с хоризонталните райета на пуловера. Установявам, че е само няколко години по-възрастен от жената, която мислех, че съм, когато се събудих тази сутрин.

— Джули съпругата ти ли е?

Той се усмихва и клати глава.

— Не, приятелката ми. Годеницата ми всъщност. Сгодихме се. Все забравям.

Усмихвам му се в отговор. Би трябвало да запомня подобни детайли, струва ми се. Дребните неща. Навярно тъкмо тези незначителни подробности съм записвала в дневника си, малките кукички, на които е окачен цял един живот.

— Поздравления — казвам аз и той ми благодари.

Чувствам, че трябва да задам още въпроси, да проявя по-голям интерес, но едва ли има смисъл. Каквото и да ми каже, когато се събудя, ще съм го забравила. Аз имам само днес.

— Довиждане, Кристин. — Той се кани да си тръгне, но после извръща глава и ме поглежда. — В дневника ти са записани телефоните ми. Отпред. Обади се, ако искаш да се видим отново. За да продължим лечението. Приемаш ли?

— „Ако“? — Спомням си дневника, срещите, записани с химикалка до края на годината. — Мислех, че ни предстоят още сеанси.

— Ще разбереш, като прочетеш дневника. Сама ще си изясниш всичко. Обещавам ти.

— Добре — отвръщам. Давам си сметка, че му имам доверие, и това ме радва. Радвам се, че съпругът ми не е единственият, на когото да разчитам.

— От теб зависи, Кристин. Обади ми се, когато пожелаеш.

— Ще го направя — отвръщам и ето че той ми маха и се качва в колата си. Хвърля бърз поглед през рамо, излиза на пътя и изчезва.

Правя си кафе и отнасям чашата в дневната. Отвън се чува как някой свири с уста, от време на време го заглушава бръмчене на къртач и по някой изблик на смях, но цялата какофония утихва до леко бръмчене, когато сядам във фотьойла. Слънцето грее едва-едва през пердетата, но все пак усещам вяла топлина по ръцете и бедрата. Изваждам тетрадката от чантата.

Обзема ме напрежение. Нямам представа какво пише в този дневник. Какви ли шокиращи моменти и изненади се крият вътре? Може би и загадки. Виждам албума върху ниската масичка. В него се съдържа версия на моето минало, но според избора на Бен. Друга версия ли ще ми разкрие тази тетрадка с кожена подвързия? Разгръщам я.

Първата страница няма редове. В средата съм написала името си с черно мастило. Кристин Лукас. Цяло чудо е, че отдолу не виждам „Лично!“ Или „Не пипай!“

Все пак нещо е добавено. Нещо неочаквано, ужасяващо. По-стряскащо от всичко, което съм преживяла днес. Под името ми — със синьо мастило и главни букви — стоят пет думи:

Не се доверявай на Бен

Само че аз нищо не мога да направя, затова отгръщам страницата.

Започвам да чета моята история.

Петък, 9 ноември

Името ми е Кристин Лукас. На 47 години съм. Страдам от амнезия. Седя в това чуждо легло по копринена нощница, която мъжът на долния етаж (той твърди, че е мой съпруг и се казва Бен) очевидно ми е купил за 46-ия ми рожден ден, и пиша моята история. В стаята е тихо, свети само лампата на нощното шкафче — топло оранжево сияние. Имам чувството, че се нося във въздуха, обгърната от облак светлина.

Затворила съм вратата на спалнята. Пиша в уединение. Тайно. Чувам съпруга ми в дневната — меката въздишка на канапето, когато се привежда напред или се изправя, от време на време сподавено покашляне, — но ще скрия дневника, ако тръгне да се качва. Ще го пъхна под леглото или под възглавницата. Не искам да види, че пиша. Не искам да се стига дотам да му обяснявам защо го правя.

Поглеждам часовника на нощното шкафче. Наближава единайсет. Трябва да побързам. Представям си, че скоро ще чуя как секва звукът от телевизора, някоя дъска, която проскърцва, докато Бен прекосява стаята, лекото щракане на ключа за лампата. Дали ще отиде в кухнята да си направи сандвич, или да си налее вода? Или направо ще дойде да си легне? Не познавам навиците му. И за моите нищо не знам.