Стивън Уотсън - Преди да заспя

Защото нямам никакви спомени. Според Бен, а и според лекаря, с когото се срещнах следобед, докато спя, съзнанието ми неусетно ще изтрие всичко, което знам днес. Всичко, което съм вършила. Утре ще се събудя, както и тази сутрин. С мисълта, че съм още малка. И че целият живот с всичките възможности за избор е пред мен.

И тогава за пореден път ще открия, че греша. Изборите вече са зад гърба ми. Половината ми живот е зад гърба ми.

Лекарят се казва Наш. Той ми се обади сутринта, взе ме с колата си и ме откара в някакъв кабинет. На въпроса дали се сещам кой е отвърнах, че го виждам за пръв път; той се усмихна — добродушно все пак — и вдигна капака на компютъра, поставен на бюрото му.

Пусна ми някакъв филм. Видеоклип всъщност. В него ние двамата сме различно облечени, но седим на същите столове, в същия кабинет. Той ми подава молив и ме кара да рисувам разни форми на лист хартия, но като гледам само в огледалото, тъй че всичко изглежда обърнато обратно. Явно ми е било трудно, но докато гледах заснетото, виждах само моите сбръчкани пръсти и проблясващата брачна халка на лявата ми ръка. Когато свърших, докторът като че ли остана доволен.

— Ставаш все по-бърза — похвали ме той от екрана, после обясни: това означавало, че някъде дълбоко в себе си аз си припомням усвоеното от седмиците упражнения, дори да не помня самото упражнение. Тогава му се усмихнах, но не изглеждах доволна. Филмът свърши.

Доктор Наш затвори компютъра. Каза ми, че сме се срещали през последните няколко седмици, че имам тежко увреждане на „епизодичната памет“, както се изрази той. Което означавало, че не мога да си спомням събития, нито подробности от автобиографията си, и обикновено се дължало на някакъв неврологичен проблем. Структурен или химически, така каза. Или на хормонален дисбаланс. Много рядко се срещало и при мен като че ли се проявявало в особено остра форма. Попитах го колко остра и той ми даде пример: в някои дни не съм можела да си спомня друго, освен ранното си детство. Сетих се как се събудих тази сутрин: без никакви спомени от живота ми като зряла жена.

— „В някои дни“? — попитах.

Той не ми отговори и мълчанието му ми даде да разбера какво е искал да каже.

В повечето дни.

Има различни видове лечение за дълготрайната амнезия, увери ме той — лекарства, хипноза, — но на повечето вече съм била подлагана.

— Въпросът е, че ти притежаваш уникалната възможност сама да си помогнеш, Кристин.

Попитах го какво го кара да мисли така и той ми отговори, че съм била различна от повечето хора, страдащи от амнезия.

— Моделът на твоите симптоми сочи, че спомените ти не са загубени завинаги. В състояние си да помниш неща в продължение на часове. До момента, в който заспиш. Повечето пациенти с амнезия губят новите си спомени на всеки няколко секунди…

— И?

Той плъзна една тетрадка с кожена подвързия към мен.

— Смятам, че определено си струва да документираш лечението, чувствата си, всякакви впечатления или спомени, които ти изникнат. Ето тук.

Посегнах и взех тетрадката. Страниците бяха празни.

Това ли е моето лечение? Да си водя дневник? Искам да запомням нещата, не просто да ги записвам.

Той навярно долови разочарованието ми.

— Надявам се също така, че самото записване на спомените може да отключи други. Може да постигнем кумулативен ефект.

Замислих се. Какъв избор имах всъщност? Да си водя дневник или да продължа както досега, завинаги.

— Добре — казах аз. — Ще го направя.

— Радвам се — отвърна той. — Записал съм телефоните си отпред. Звънни ми, ако се почувстваш объркана.

Взех тетрадката и обещах да се постарая.

След дълга пауза той каза:

— Напоследък поработихме върху ранното ти детство. Разглеждахме снимки. Такива неща. — Той извади една снимка от папката на бюрото. — Ето какво ще ти покажа днес. Помниш ли я?

На снимката се виждаше къща. Отначало ми се стори напълно непозната, но после зърнах изтърканото стъпало пред входната врата и внезапно се сетих. Това беше къщата от моето детство, в която смятах, че се намирам, когато се събудих сутринта. Изглеждаше различна, някак нереална, но нямаше как да я сбъркам. Преглътнах мъчително.

— Тук съм живяла като малка.

Той кимна и ме увери, че повечето ми ранни спомени били непокътнати. Помоли ме да опиша къщата отвътре.

Разказах му каквото си спомнях: от входната врата се влизаше направо в дневната, в дъното имаше малка трапезария, а когато идваха гости, им посочвахме алеята, която отделяше къщата от съседната, и оттам да влязат направо в кухнята отзад.