Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Направо сме късметлийки, че Робърт и Джейн решиха да посетят приятелите си в Олфорд точно днес — каза Ема Уотсън, влизайки в перачницата с огромен куп ленени покривки за маса и салфетки в ръце.

— Така е — съгласи се сестра й Елизабет. Тя чевръсто въртеше в кръг прането в множеството корита, където то киснеше в разтвор от домашна сода и негасена вар. — Онези дрехи, които си сложила хей там, Ема, могат да отидат направо в казана, освен ако някъде няма петна.

— Само по тази кърпичка на татко, изцапана е с мастило.

— Разгъни и я сложи в тава с оксалова киселина. Или със спирт от киселец. Ще намериш бутилките в съседната стая на полицата.

Перачницата в пасторския дом в Стантън представляваше огромно ветровито помещение с под от йоркски камък, в което бе разположен меден казан и голям брой дървени корита. В съседната стая прането се избелваше, изцеждаше с преса и сушеше. Там и гладеха. Естествено, тези две помещения се намираха на приземния етаж и в тях се влизаше откъм двора на конюшнята. Натам гледаха и прозорците, в момента широко отворени, за да излиза парата.

И двете сестри носеха обувки с дървени подметки и бяха завързали широки ленени престилки върху батистените си рокли.

— Мисля си наистина, че поне Маргарет би могла да остане и да ни помогне. Та тя знае, че горката стара бавачка Мами е на легло заради болния си крак — забеляза с равен глас Ема, докато разстилаше замърсената кърпичка в тава, пълна с избелващ разтвор.

— Ха! От Маргарет щяхме да имаме толкова полза, колкото от тригодишно дете. Дори по-малка. Щеше да мърмори, да се мотае, да спори и да се оплаква, че содата разваля белите й ръце. Не, Ема, много сме си добре така. Безкрайно съм ти признателна, че си толкова добра и можем да си поделим работата, а и днес, слава Богу, е отличен ден за сушене. Ако успеем до девет часа да проснем спалното бельо в овощната градина, спокойно бихме могли да го приберем, преди гостите ни да са се върнали за вечеря. Ето ти, макар и един случай, когато желанието им да бъдат модерни и да се хранят в късните часове има предимства.

— Лично аз страшно съжалявам, че не можа да отидеш с тях, Елизабет. Струва ми се, че нямаш нито ден почивка.

— О, за мен е много по-приятно да свърша с това голямо пране — простичко каза Елизабет. — Освен това не бих, не, ни най-малко не бих желала да придружа Робърт и Джейн днес, за нищо на света! Това посещение само би събудило най-болезнени спомени; всъщност… — гласът й секна, тя мълчаливо се наведе над врящия казан, хапейки устни в усилие да потисне напиращото ридание, докато разбъркваше с дървен прът бялата смес, от която се вдигаща пара.

Ема хвърли бърз, нажален поглед към по-голямата си сестра.

Елизабет Уотсън бе на двайсет и девет години и за нея отдавна нямаше никаква надежда да се омъжи. В продължение на четиринайсет години двете бяха разделени и последните спомени на Ема от Елизабет датираха от времето, когато сестра й бе петнайсетгодишна. Тогава бе високо, жизнерадостно, красиво момиче със свеж тен и разкошна корона от гъста, бледозлатиста коса като на скандинавска принцеса. Сега лицето й бе слабо, измъчено от грижи, а в момента зачервено и мазно от парата. Косата, права и прилепнала към черепа, отдавна бе скрита под едно от онези бонета, каквито носят старите моми.

„Толкова е несправедливо — помисли си безпомощно Ема. — Елайза бе далече по-красива от Маргарет или Пенелъпи. Защо на нея трябваше да се случи да похаби младостта и хубостта си сред задължения като днешното, докато те ходят по гости и се забавляват?“

В желанието си да отвлече сестра си от тъжните мисли, тя попита:

— Кой е този приятел на брат ни, когото смятат да посетят в Олфорд?

Въпросът не бе сполучлив. Устните на Елизабет отново потрепериха, но тя се овладя и отговори:

— Името му е Първис… Струва ми се, че си ме чувала да говоря за Първис, нали?

— Да, сега се сещам: ти спомена за него оная вечер, докато ме откарваше с файтона на бала в Доркинг.

Но когато Ема си припомни в каква връзка бе изречено името, сърцето й се сви. Това бе последното нещо, която можеше да облекчи тъжните спомени на сестра й. Елизабет продължи, сякаш думите я утешаваха:

— Първис бе моята първа, моята единствена любов. По това време той бе помощник на свещеника в Абинджър. Понякога идваше да замести татко за неделната служба. И той… аз… ние доста се харесвахме. Всички мислеха, че ще се оженим. Мъчно ми е да го кажа, но сестра ни Пенелъпи го настрои срещу мен. Разказа му куп лъжи — че съм имала склонност към флиртове и преди това съм била сгодена за Джефри Фортескю, в което нямаше нищо вярно… и така… и така… моето щастие бе разрушено.