Джоан Ейкън: Ема Уотсън

— Благодаря ти, мила, наистина имам всичко и от нищо повече не се нуждая.

Но докато Ема тичаше надолу по стълбата, тя с ужас долови звука от колелата на още една карета върху чакъла пред предния вход.

„Горката, горката Елизабет — помисли си тя. — Кой, за Бога, би могъл да идва този път? И то в понеделник сутрин?“

Без да спира или да се колебае, тя изтича до предната врата и с рязко движение я разтвори широко. Може би щеше да успее да отпрати набързо посетителите, които и да бяха…

Навън бе спряло полуоткрито ландо и кочияш в изискана ливрея бе скочил долу, за да отвори вратата.

От колата слязоха двама души, които на пръв поглед бяха напълно непознати на Ема: едър червендалест възрастен господин, бавно пристъпящ с помощта на бастун, и много елегантно облечена дама с огромно количество пера по шапката си.

Дамата силно трепна при вида на Ема и после възкликна с пронизителен и превзет тон:

— О, свещени небеса! Възможно ли е това наистина е да Ема, малката ми сестричка Ема? Скъп, сладък спомен от отдавна отминали дни и от нашата покойна майка! Каква очарователна изненада, каква щастлива среща!

Ема се вторачи, поруменя, поколеба се, трудно й беше да повярва.

— Ти да не си — осмели се накрая да попита тя, — възможно ли е да си моята сестра Пенелъпи?

— Ами да, разбира се, коя друга? Естествено това съм аз!

В последните спомени на Ема Пенелъпи бе доста пълно, хубавко, раздразнително единайсетгодишно момиче, което непрекъснато командваше по-малките си сестри, но често си патеше заради неизпълнението на собствените задължения. Възможно ли бе то да се е превърнало в тази блестящо облечена модерна непозната? Всъщност, изразът на дребнава постоянна раздразнителност се бе запазил в онези следи между веждите, които свъсването им издълбава, и в дълбоко изрязаните бръчки в ъгълчетата на устата. В този момент обаче Пенелъпи се разтапяше в усмивки.

— Ах, скъпият ми стар дом — въздъхна тя. — Скромен, но тъй очарователен.

Като никога Ема бе загубила самообладание подобно на сестра си Елизабет.

— Аз… ти… аз не… струва ми се, не те очакваха? — със запъване произнесе тя. — Би ли… бихте ли влезли вътре, ако обичате? — Дори предчувствие не я бе осенило, че подобно посещение е възможно. — Веднага ще повикам Елизабет… боя се обаче, че Робърт, Джейн и сестра ми Маргарет не са вкъщи: заминаха за цял ден на посещения при стари приятели… ще се върнат тази вечер, но…

Но сърцето й се сви при мисълта къде щяха да настанят всички тия хора. И кой бе възрастният господин? Досега не бе произнесъл нито дума, но зорко се оглеждаше наоколо.

— Значи Робърт и Джейн също са тук? Та това е великолепно, голям късмет. Можем да съобщим радостната новина едновременно на всички — обяви Пенелъпи, като клатеше лукаво глава, усмихваше се ликуващо и многозначително примигваше с клепачи. Сега Ема осъзна колко голяма прилика имаше между нея и Елизабет в тена и формата на лицето, макар Пенелъпи да бе доста по-пълна, устните й — по-тънки, а сините очи — по-малки.

В този момент Елизабет, очевидно съзряла пристигането на новите посетители от работното си място в задната част на къщата, се появи зачервена и с притеснен вид.

— Мили Боже! Пенелъпи! Изобщо не те очаквахме. Нямахме и най-малка представа, че възнамеряваш да се върнеш при нас. Защо…

— И самата аз нямах представа! Нито пък се връщам! — заяви тържествуващо Пенелъпи. — Защото — представи си само — това е моят съпруг, Елайза. Това е доктор Хардинг! — Тя добави със сияеща усмивка: — Ние сме на сватбено пътешествие и само минаваме оттук. Ала, разбира се, сметнахме, че сме длъжни да се отбием по време на нашата обиколка, за да съобщим щастливата вест. Татко къде е?

— Горе, в библиотеката — отвърна Елизабет с объркан вид, сякаш нищо не бе схванала от думите на сестра си. — Тези дни прекарва по-голяма част от времето си там… разбира се, трябва да го повикам… по-добре е каретата да влезе в двора, нали? О, Господи, а вашите прислужници? Трябва да ти кажа, че нашата бедна стара Мами в момента е на легло с болен крак… не ми е съвсем ясно… вие имате намерение да пренощувате тук? Разбира се, мансардата е свободна, но се боя, че може би там е твърде влажно; моята стая вече делим с Ема, така че… но, естествено, трябва да ви настаним…

— Моля те, не се вълнувай, скъпа! — весело възкликна Пенелъпи. — Нашите прислужници могат да си намерят нещо за похапване в „Питомния заек“, без да причинят никому и най-малкото безпокойство, а за нас ако успееш да намериш просто хапка студено месо и една-две глътки мадейра…