Джоан Ейкън: Ема Уотсън

— Веднага ще отида при татко. Ема, ако обичаш, заведи ги в гостната.

Елизабет изчезна нагоре по стълбите, като очевидно се нуждаеше от време, за да събере мислите си. Ема любезно въведе новодошлите в гостната, желаейки от все сърце да се бе сетила да премахне следите от нахлуването на децата на мисис Блейк, преди да занесе топлото питие на баща си. По пода бяха разпилени трохи от кейк, а на разтегателната маса имаше три малки чинийки с лъжички и остатъци от печени ябълки.

— Ах, тази скъпа стара гостна! — възкликна Пенелъпи, направо изпаднала в екстаз. — Място на толкова много щастливи часове през моето детство. Почти половината от живота ми премина в тази стая, представете си, доктор Хардинг!

Ема покани новобрачната двойка да седне и в същото време размишляваше, че нещата едва ли стояха точно така: та нали семейството се бе преместило в Стантън, когато тя самата бе на четири години, а Пенелъпи — на десет; известно й беше също, че Пенелъпи и Елизабет са били изпратени в пансиона в Епсъм съответно на единайсет и петнайсетгодишна възраст.

Доктор Хардинг все още изглеждаше донякъде объркан. Едва сега заговори:

— А? А? Хм? И… и коя в такъв случай сте вие, млада госпожице? Една от сестрите на Пенелъпи, а? Така ли е? Тя май имаше доста сестри?

Той говореше с някакъв северен акцент: Ема, изцяло незапозната с тази част на Кралството, не знаеше дали беше йоркширски, къмбрийски или шотландски. Докторът изглеждаше мил, непретенциозен и доброжелателен човек; вероятно малко замаян от бързината на промяната, която го бе връхлетяла.

— Да, аз съм най-малката сестра, Ема. По-късно ще се запознаете с Маргарет, с брат ни Робърт и съпругата му Джейн.

Със сърце, изпълнено с лоши предчувствия при мисълта за подобно събиране, Ема бързо отнесе чинийките за ябълки и се върна с поднос, върху който имаше пълна с мадейра гарафа, малко бисквити и чаши. Вече чуваше бавните стъпки на баща си по стълбите.

— Значи вие възнамерявате да продължите пътуването си днес? — запита тя, като прекъсна обясненията на Пенелъпи, повела съпруга си на обиколка покрай стените на гостната да му покаже семейните миниатюри. Мястото, докъдето смяташе да стигне семейство Хардинг тази вечер, й се струваше изключително важен въпрос, който на всяка цена трябваше да се изясни без загуба на време. — Може ли да попитам закъде сте се отправили?

— О, скъпа — възкликна Пенелъпи, — виждаш ли, Марта, дъщерята на съпруга ми от първия му брак, също се омъжва — в Нортхамптън следващата седмица — и той, естествено, желае, да придаде тържественост на случая с присъствието си. А вярвай или не, Марта и аз все още не се познаваме.

— Вие положително не се надявате да стигнете до Нортхамптън днес?

— Не, не, не, скъпа, разбира се, не. Що за идея! — каза Пенелъпи, заливайки се от смях. — Не, днес не възнамеряваме да стигнем по-далеч от хотел „Пълтни“ на Пикадили. Там ще прекараме една-две нощи и ще купим някои дреболии, преди да продължим за Нортхамптън.

Ема и Елизабет си размениха кратки погледи, изпълнени с върховно облекчение.

Мистър Уотсън, влизайки бавно в стаята, поиска да му обяснят всичко отново, ясно и просто.

— Пенелъпи и доктор Хардинг са се оженили, татко. И тук, да се запознае с нас, е съпругът на Пенелъпи. Това е доктор Хардинг.

— Оженят? Те искат да се оженят? В такъв случай трябва да се обявят три пъти имената им в църквата: някой трябва да поеме пътя надолу и да доведе мистър Никълс, помощник-свещеника. Но, Боже мой, къде ще може господинът да прекара три седмици?

— Не, не, скъпи татко, те вече са се оженили — оженили са се в Чичъстър, в църквата „Сейнт Джон“. Виж, Пенелъпи ти показва венчалната си халка.

Пенелъпи стори точно това, с ликуващ вид. И до златния пръстен имаше друг, с огромен и изключително красив камък.

— Ала чуйте ме сега: ние смятаме много скоро да заживеем отново заедно с вас — зае се тя да осведомява Елизабет с тон, в който Ема нямаше как да не забележи напълно неуместната покровителствена нотка. — Не, не в тази къща, скъпа. В нея трудно бихме могли да се съберем. Нито пък е подходяща. Но опитай да се досетиш! Опитай само да се досетиш какво направихме и то точно тази сутрин!

— Изобщо не мога да се досетя, Пенелъпи — вяло отвърна Елизабет. Ема отгатна, че тя се мъчеше да прецени дали в килера има достатъчно грахова супа, която да предложат заедно с остатъка от печени в тесто гълъби на нечаканите гости, преди да продължат пътешествието си.