Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Ходихме да разгледаме Клисъкс! Купихме Клисъкс!

— Клисъкс — промърмори мистър Уотсън, който бе схванал едва половината от разговора. — Ето, това е образец на прекрасно старо саксонско селище и здание, оставено да се похаби до пълна разруха. При това не толкова отдавна! Тъжен случай, много тъжен и потресаващ.

— Писах да се осведомя от моята приятелка Тили Сойър — положително я помните, някогашната Тили Партридж, която се омъжи и се премести в Гилфорд. Та тя ми отговори, че да, Клисъкс си оставал все още празен. И така, аз предложих на monsieur mon mari: „Защо да не се отбием там по време на пътешествието и да разгледаме имота, така или иначе ще минем близо до него, като разбира се, вземем със себе си човека, който се грижи за деловите въпроси на monsieur mon mari, нашия уважаван, безценен мистър Тикстаф?“. И честна дума, нито една покупка не е била извършена по-бързо! Горкият стар сър Мелдред, който, представете си, живее на хляб и сирене в къщичката на портиера, с радост прие още първата цена, която му предложихме. Само че няма да изкара дълго на тоя свят, ако се съди по вида му…

— Клисъкс? — мистър Уотсън бе все така озадачен. — Вие смятате да купите Клисъкс? Но той стои празен през последните десет години. Никой не пожела да го купи. Беше в ужасно занемарен още преди лейди Торидж да умре. Не, не, ще постъпите разумно, ако напълно избиете тази идея от главите си.

— Но ние вече го купихме, татко. Въпросът е приключен.

— Но, доктор Хардинг, вие не притежавате ли къща в Чичъстър? — осмели се да попита Елизабет.

— О, естествено, че притежава: тясна вила, малък куклен дом с градина, голяма колкото тази маса. Но сега ще се настаним тук и ще бъдем съседи на всички ви. Виждате ли, доктор Хардинг току-що се оттегли от лекарската си практика и аз му поясних, че ще ни е необходим много по-просторен дом, в който да не изпитваме никакви притеснения.

Пенелъпи се оглеждаше наоколо, сияеше, усмихваше се щастливо и тържествуващо. Ема си помисли, че сестра й имаше почти същото изражение като бебето на мисис Блейк, преди малко: проучваше обстановката около себе си с увереността на пълна господарка.

В този момент навън се чу чаткане на конски копита.

— О, не! — извика почти отчаяно Елизабет. — Нима идват още гости?

— Да не би да се връща брат ни Робърт? — ентусиазирано предположи Пенелъпи. — Кълна се, страшно искам да видя отново Джейн. А и Маргарет. Милите ми!

— Не, не би могъл да е Робърт — отвърна Ема, — защото не чувам да скърцат колела на карета. Онзи, който пристига, язди кон.

Едно предположение накара сърцето й да се свие и с пълно право: поглеждайки през прозореца, тя видя фигурите на Том Мъсгрейв и приятеля му лорд Озбърн, а в далечината — трети конник, който изглежда бе поел в противоположната посока.

— Боя се, че е Том Мъсгрейв — промърмори Ема на Елизабет, чието изражение съвсем ясно показа колко малко й харесва новината.

— Том Мъсгрейв? — извика Пенелъпи. — Е, нямам думи! Потресена съм от изумление! Като си помисля, че измежду всички хора той се намери да дойде точно в този момент. Трябва да ви уведомя, скъпи — обърна се тя към съпруга си, — че Том Мъсгрейв е младеж, който едно време се въртеше около мене, при това най-упорито. С удоволствие обаче мога да кажа, че твърде скоро го отрязах. Не желаех да имам вземане-даване с подобен празноглав и самодоволен хлапак. Ама че суетно конте беше! Хич не ми бе потрябвал, изключително бързо му дадох пътя. Не беше ли така, Елайза? А пък после — Пенелъпи не изчака отговора на Елизабет, — след това мисля, че започна флирт с Маргарет. Той е от този тип мъже, нали разбирате, които ухажват всяка млада дама, която случайно им привлече погледа. И сега предполагам — изкуствено се засмя тя — е насочил вниманието си към тебе, малка Ема, не е ли така?

Почукването на предната врата спести на Ема необходимостта да отговори.

Не оставаше нищо друго, освен да покани Том Мъсгрейв и лорд Озбърн да влязат, макар това да бяха последните хора, които би желала да види.

— Добър ден, мис Ема! — поздрави много весело Том, влизайки във вестибюла. И Ема, като си спомни за новия съпруг на леля си О’Браян, моментално разбра, че той и другарят му вероятно се бяха отбили в „Питомния заек“ или в някоя друга странноприемница преди посещението у тях, тъй като от тях се разнасяше силна миризма на шери. Бяха изкаляни, изподраскани, разрошени и с изпръхнали от вятъра лица. — Ехей, здравейте! Ама че проклет късмет имахме — изгубихме лисицата, стара долна хитруша, която се изплъзна от хрътките на височинката с прещиповите храсти. До този момент гонитбата бе страхотна, и двамата бяхме взели добра преднина, но тогава лукавият стар звяр профуча встрани от нас и навлезе в гората Фодърби Уд. С това ловът ни приключи, хрътките изобщо не можеха да продължат, тъй като, както знаете, сър Джайлс не допуска ловни кучета във владенията си; ужасно дразнещо положение, нали така, Озбърн? Накратко, след като минавахме на по-малко от половин миля от вас на път към къщи, решихме, че не е зле да се отбием насам и да се повеселим. Натъкнахме се на Хауард, но той ни заряза…