Джоан Ейкън - Ема Уотсън

Том Мъсгрейв продължаваше да бърбори по същия начин, съвсем свободно и приятелски, без да обръща особено внимание на заобикалящата го обстановка. Бе се изправил във вестибюла усмихнат, зачервен и съвсем спокоен, пъхнал палци в джобовете на жилетката си и с камшик под мишница. Той бе добре сложен хубав млад мъж с тъмна коса и с леко червендалест тен. Имаше уверено и весело изражение, сякаш смяташе, че целият свят трябва да се отнася добре с него и досега тези му очаквания се бяха сбъдвали. Приятелят му, лорд Озбърн, малко по-млад, имаше руса коса и тънки патрициански черти; обноските му бяха смесица от незрялост, неувереност, непохватност и внезапни изблици на високомерие — той сякаш се смяташе за нещо повече от другите и едновременно с това не бе сигурен как ще го посрещнат. Сега, може би защото сетивата му бяха изострени, или защото вероятно се бе наливал не чак толкова обилно в „Питомния заек“, той побутна приятеля си по лакътя и промърмори:

— Мъсгрейв, в къщата има гости — гости, разбираш ли. В гостната има хора, други хора и не само членове на семейството.

— Е, какво пък, колкото сме повече, толкова е по-весело — радостно заяви Том и, олюлявайки се, влезе в гостната. — Ама да ви кажа, мис Ема, нямате си представа колко разочаровани останахме, когато не ви видяхме на мястото на срещата преди лова. Не ви ли казах съвсем ясно, че се впускаме в действие в Стантън Уд в девет часа? Оглеждахме се да ви срещнем там и бяхме ужасно разстроени от вашето отсъствие, уверявам ви.

— Благодаря ви, сър — направо ледено отвърна Ема, — но, първо, за мене бе напълно невъзможно да се озова на подобно място в такъв час и, второ, от вас разбрах, че срещата е в сряда, а не в понеделник.

— О, е, ами да, точно така, съвсем вярно. Когато се прибрах у дома, установих, че било в Ларчбрук Спиниз днес, а не в Стантън Уд вдругиден. И въпреки това дяволски съжалявахме, че не ви видяхме там. Нали така, Озбърн? Между другото, къде е Хауард? Той току-що беше с нас.

— Продължи с коня си по-нататък — отвърна Озбърн. — Не искаше да остане. Каза, че майка ми го очаквала. И че времето не било подходящо за посещение в пасторски дом.

— Ама наистина ли? Вярно, той изведнъж изнамери някаква нищожна причина, поради която най-добре било да не влизаме в пасторския дом…

Ема с цялото си сърце се ядосваше на себе си, че изобщо бе допуснала господата да влязат в къщата и отчаяно се чудеше как да ги отпрати обратно навън, когато изведнъж Пенелъпи пристъпи напред.

— О, та това е Томас Мъсгрейв, ако не се лъжа! — Гласът й бе пронизителен и недружелюбен, а с усмивката, която отправи към Том, сякаш искаше да го прободе като с копие. — Какво необикновено съвпадение — да решите да влезете в тази къща точно когато аз минавам оттук по време на сватбеното си пътешествие. И ако това не е фантастично! Но, Боже мой, колко сте се променили, мистър Мъсгрейв! Колко много сте — е, едва ли бих могла да кажа попреминали, нали? Не би било учтиво! Но изглеждате толкова по-възрастен в сравнение с последния път, когато ви видях. Честна дума, ако ви бях срещнала на улицата, едва ли щях да ви позная; нито пък тук, всъщност, ако сестра ми не бе произнесла името ви. Бих ви сметнала за собствения ви баща, истина ви казвам! Трябва да ми позволите да ви представя на съпруга си, защото искам да знаете, че вече не съм мис Пенелъпи Уотсън — името ми е мисис Джоузеф Хардинг. И скоро ние със съпруга ми ще ви бъдем съседи, тъй като купихме Клисъкс и смятаме да се настаним там колкото е възможно по-скоро!

Том Мъсгрейв изглеждаше напълно слисан от цялата тази информация, поднесена с висок задъхан глас без никакви паузи. Той леко се полюляваше напред-назад със зачервено лице и объркано изражение.

Доктор Хардинг, почти също толкова объркан, се изправи, поклони се, произнесе „Ваш слуга, сър“ и отново седна.

Мистър Уотсън, явно изтощен от всички тези неочаквани гости, се обърна със слаб глас към дъщеря си Елизабет:

— Елайза, мила, мисля, че трябва да се оттегля в стаята си. Всички тия непознати гласове направо режат слуха ми. Май току-що ме осведомиха, че някой се бил оженил. За кого става дума този път? Не бих искал да се покажа неучтив, но боя се, наистина трябва да се оттегля в стаята си.

Той се изправи и с несигурни стъпки се отправи към вратата.

Междувременно Том Мъсгрейв с изумление се бе вторачил в Пенелъпи.

— Мис Пенелъпи? Казвате, че сте се омъжили? О, милостиви Боже!

В този момент лорд Озбърн прояви по-пристойно държане и повече здрав разум, отколкото бе показал дотогава.