Джоан Ейкън: Ема Уотсън

— Мисис Блейк! — говореше Елизабет с нервен и припрян тон, който твърде зле прикриваше изумлението й. — Колко много… Аз съм тъй… Само че трябва да изтичам горе до татковия кабинет и да го известя. Той ще бъде толкова… малко недочува и най-вероятно не е разбрал, че сте дошли. Днес тук е поразхвърляно, тъй като нашата стара Мами е болна… и страшно съжалявам, че брат ми и сестрите ми не са вкъщи за лош късмет, защото навярно именно тях… но сега моля да ме извините — отивам да съобщя на татко… ах, ето те и тебе, Ема, защо не въведеш мисис Блейк в гостната? На бюфета има сладък кейк… може би децата… или пък ще искат да опитат нашите печени ябълки. Тази година са особено вкусни…

— Моля ви, не си създавайте толкова труд, скъпа мис Уотсън — любезно каза мисис Блейк. Но Елизабет, която се плашеше от сутрешните посещения и ги ненавиждаше, вече бе побягнала към горния етаж.

Задължението да въведе неочакваните посетители в гостната и да им предложи почерпка бе оставено на Ема, която бе по-хладнокръвна и се чувстваше по-спокойна в присъствието на чужди хора.

Мисис Блейк бе жизнерадостна дребна жена на трийсет и пет-шест години с приятен външен вид. Облечена бе в известна степен скромно, но с възхитителен вкус. Децата й, три прелестни малки момченца и бебе, поразително приличаха на нея и всички изглеждаха много спретнати и добре възпитани. Момченцата се бяха скупчили около майка си, а бебето лежеше в прегръдките й и се оглеждаше наоколо с безмълвен интерес.

— Редно беше да ви посетя по-рано, скъпа мис Ема — говореше мисис Блейк с много мила, непресторена искреност, — но преди два дни изневиделица си дойде съпругът ми. Нали разбирате, ние, жените на моряците, не разполагаме с времето си и вечно сме изправени пред възможността да ни се наложи да прекосяваме страната от единия край до другия или мъжете ни да пристигат вкъщи без предварително известие. Така стана и този път — съпругът ми пожелал лично да ми донесе новината за своето повишение, макар да разполагал само с трийсет и шест часа да пропътува разстоянието от Саутхамптън и да се върне обратно.

— Тати е повишен в чин капитан — важно осведоми Ема едно от по-малките момченца.

— Наистина ли, миличък? Това е чудесно! Толкова се радвам за всички вас.

В този момент се върна Елизабет задъхана и заговори с оправдаващ се тон:

— Татко се надява да го извините, мисис Блейк… но нали знаете, той никак не е добре със здравето…

— О, скъпа мис Уотсън, за нищо на света не бих искала да го безпокоя. Освен това, да ви кажа истината, дойдох всъщност да видя вашата сестра мис Ема и да й благодаря отново за неповторимата доброта, която прояви към присъстващия тук мой малък Чарлс.

— О? — произнесе изненадана Елизабет, докато даваше израз на своето гостоприемство, поднасяйки сладкия кейк и печените ябълки. — Не знаех. Тоест… какво е станало, кога?

— Мис Ема не ви ли е разказала? Срамота! Скъпа, вие криете достойнствата си!

— Та това бе такава дреболия — каза Ема, като се усмихваше поруменяла. — Всеки, абсолютно всеки, чието сърце не е от камък, би постъпил по същия начин.

— По-миналата вечер на бала, след като очакванията на бедното ми момче да бъде партньор на мис Озбърн в обещаните му от нея два танца се провалиха, защото тя реши да се отметне от поетия ангажимент и да танцува с полковник Берисфорд…

— … което, както казва мама, един истински джентълмен или дама никога не биха направили — вметна малкият Чарлс, вдигнал към Елизабет сериозните си сиви очи.

— Та, без да се колебае и секунда, мис Ема пристъпи напред. „Ще бъда много щастлива да танцувам с вас, сър, ако пожелаете“ — казва сестра ви тъй мило и мигновено възвърна цялото щастие на бедното ми момче. Така ли беше, Чарлс?

— О, да, точно така! Бе великолепен танц, нали, мис Ема? А освен това ми обещахте да ни посетите и да видите малкото пони от замъка, което понякога яздя, да поиграем на ловене на топка с купи, да се разходим, да разгледаме ледницата в Озбърн Парк и да ви покажем с Джордж нашата страшна колекция от диви кестени.

— Наистина обещах — със смях отвърна Ема — и аз няма да се отметна от обещанието си, уверявам те. Мога да направя следобедната си разходка в посока към вас през всеки слънчев ден, който пожелаеш да определиш.

— Действително, разстоянието от тук не е повече от миля — съгласи се Елизабет. — Мисис Блейк живее в Уикстед Котидж, малката бяла къща, която се намира в покрайнините на Озбърн Парк, близо до вратата. Вижда се от пътя.