Стивън Уотсън - Преди да заспя

От нищото се появи видение. Жена — моята майка? — ме предупреждава да внимавам. „Прибързаш ли да се омъжиш…“

Бутнах вратата. Бен беше с гръб към мен, с шпатула побутваше в тигана бекона, който цвърчеше и пръскаше мазнина. Не ме беше чул.

— Бен?

Той се извърна рязко.

— Кристин? Добре ли си?

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— Да, струва ми се.

Тогава той се усмихна с видимо облекчение. И аз се усмихнах. Стори ми се по-стар, отколкото на снимките горе — лицето му имаше повече бръчки, косата му сивееше и беше пооредяла на слепоочията, — но така, противно на очакванията ми, изглеждаше по-привлекателен. Очертанията на челюстта му говореха за сила, която подхожда на улегнал мъж, очите му блестяха дяволито. Установих, че го възприемам като баща ми, но по-възрастен. Можеше и по-зле да е, казах си. Много по-зле.

— Видя ли снимките? — попита той. Кимнах. — Не се тревожи. Всичко ще ти обясня. Иди да седнеш. — Посочи към коридора. — Натам е трапезарията. Ей сега идвам и аз. Ето, занеси това.

Подаде ми мелничка за пипер. Аз послушно се обърнах в указаната посока. След няколко минути дойде и той, понесъл две чинии. Бледо на цвят тънко парче бекон плуваше в мазнина, до него яйце и пържена филия. Докато се хранех, той ми обясни какъв живот водя.

Днес е събота, каза ми той. През седмицата ходи на работа; учител е. Обясни ми за телефона в чантата ми, за дъската, закована на стената в кухнята. Показа ми къде държим парите за извънредни случаи — две банкноти от по двайсет лири, навити на стегнато руло, което е пъхнато зад часовника над камината, — както и албума, в който мога да открия откъслеци от живота си. Общо взето, справяме се, така ми каза. Като че ли не му повярвах напълно, но пък нямам друг избор.

Свършихме да се храним и аз му помогнах да раздигнем масата.

— Да излезем да се поразходим по-късно — предложи той. — Стига да имаш желание. — Съгласих се и това като че ли го зарадва. — Само да си прочета вестника. Нали нямаш нищо против?

Качих се горе, където съм сега. Сама съм, главата ми бръмчи, блъскат се хиляди мисли и в същото време сякаш е празна. Нищо не успях да схвана. Никакво усещане за реалност. Разглеждах къщата, в която се намирам — за която вече знаех, че е мой дом, — с очи, които я виждаха за пръв път. За миг ми се прииска да избягам. С усилие на волята се заставих да се овладея.

Седнах на ръба на леглото, в което се бях събудила. Трябва да го оправя, казах си. Да поразтребя. Просто да върша нещо. Вдигнах възглавницата да я разбухна и точно тогава нещо зажужа.

Нямах представа какво е. Тих, настойчив звук. Всъщност не звук, а вибрация. Чантата беше в краката ми и когато я вдигнах, установих, че в нея е източникът. Спомних си, Бен ми беше казал, че имам телефон.

Екранчето светеше, когато най-накрая го открих. Доктор Наш гласеше изписаното на дисплея. Един дълъг миг се взирах в него. Някаква част от мен потънала дълбоко или по-скоро току под повърхността на паметта — знаеше точно каква е целта на това обаждане. Вдигнах.

Мъжки глас.

— Здравей. Кристин, ти ли си? Чуваш ли ме?

Отговорих утвърдително.

— Аз съм твоят лекар. Добре ли си? Бен наблизо ли е?

— Не — отвърнах. — Той… Защо питаш?

Каза ми името си, а също и че работим заедно от няколко седмици.

— Върху паметта ти — уточни той и понеже нищо не отговорих, добави: — Довери ми се. Надникни в гардероба в спалнята. — Нова пауза. — На дъното има кутия от обувки. Отвори я. Вътре трябва да има дневник.

Погледнах към гардероба в ъгъла на стаята.

— Откъде знаеш всичко това?

— От теб — отвърна той. — Видяхме се вчера. И решихме да си водиш дневник в една тетрадка. Сама ми каза къде ще я скриеш.

Не ти вярвам, искаше ми се да му кажа, но ми се стори невъзпитано и не съвсем точно.

— Ще погледнеш ли?

Съгласих се и той настоя:

— Направи го сега. Не казвай нищо на Бен. Хайде.

Не прекъснах връзката, а се приближих до гардероба. Излезе прав. На дъното имаше кутия от обувки, а в нея — тетрадка, увита в тънка хартия.

— Намери ли я? — попита доктор Наш.

Вдигнах я и я отворих. Подвързия от кожа, скъпа на вид.

— Кристин?

— Да, взех я.

— Добре. Писала ли си в нея?

Отгърнах на първата страница. Наистина бях написала нещо. „Името ми е Кристин Лукас. На 47 години съм. Страдам от амнезия.“ Разтреперих се от вълнение. Сякаш шпионирах самата себе си.

— Да — отвърнах.

— Чудесно! — възкликна той. После обеща да се обади отново на следващия ден и затворихме.