Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Следвах химия. Непрекъснато те засичах. В библиотеката, в барчето, навсякъде. Безмълвно се удивлявах на красотата ти, но не смеех да те заговоря.

— Сериозно? — засмях се аз. Не можех да си се представя като недостъпна красавица.

— Винаги изглеждаше толкова самоуверена. И целеустремена. С часове седеше сред купища книги, просто четеше и си водеше бележки, отпиваше кафе или някакъв сок. Беше толкова красива. Не смеех и да мечтая, че ще ме забележиш. Един ден обаче случайно седна до мен в библиотеката; събори чашата си и кафето се разля по моите учебници. Ти толкова се притесни, макар че нищо особено не беше станало; попихме разлятото, избърсахме масата и аз настоях да ти купя ново кафе. Ти отвърна, че държиш да ме почерпиш като един вид извинение, аз приех и отидохме да пием кафе. Това беше.

Опитах се да извикам сцената, да си спомня какви сме били като млади, как сме седели в библиотеката пред намокрените страници, как сме избухвали в смях без причина. Не се получи и ми стана много мъчно. Представих си как всяка двойка с любов преповтаря историята на запознанството си — кой пръв се е осмелил да заговори другия, какво са си казали, — но аз нямам спомен от нашата. Вятърът подхвана за опашката хвърчилото на малкото момче; звук, наподобяващ предсмъртно хъхрене.

— И после? — попитах.

— Ами започнахме да излизаме. Както става обикновено. Аз се дипломирах, ти защити дисертацията си, след това се оженихме.

— Как? Кой заговори пръв за сватба?

— Е — сви рамене той, — аз ти направих предложение.

— Къде? Разкажи ми какво се случи.

— Бяхме безумно влюбени. — Той отмести очи, загледа се някъде в далечината. — Всеки свободен миг бяхме заедно. Ти живееше на квартира, но почти не се прибираше там. През повечето време беше при мен. Логично беше да заживеем заедно, да се оженим. И така веднъж, на Свети Валентин, аз ти купих сапун. От скъпа марка, бях сигурен, че ще ти хареса. Махнах целофана, пъхнах годежния пръстен в сапуна, отново го опаковах и така ти го дадох. Същата вечер, когато се готвеше да вземеш душ, ти го откри и каза „да“.

Усмихнах се на себе си. Някак сбъркано звучеше, пръстен, скрит в сапун; като нищо можех да го оставя в опаковката и да не видя пръстена цели седмици. И все пак историята не беше лишена от романтика.

— С кого живеех на квартира?

— О, не помня. С някаква приятелка. Както и да е, оженихме се на следващата година. В една църква в Манчестър. Майка ти живееше наблизо. Беше прекрасен ден. Тогава вече посещавах курсове за преподавател, тъй че нямахме кой знае колко пари, но все пак беше прекрасно. Имаше много слънце, всички бяха щастливи. А после заминахме на сватбено пътешествие. В Италия. На езерата. Беше чудесно.

Опитах се да си представя църквата, моята рокля, гледката от прозореца на хотелска стая. Никакъв образ.

— Нищо не си спомням. Съжалявам.

Той отново погледна настрани, извърна глава, така че да не виждам лицето му.

— Няма значение. Разбирам те.

— Няма много снимки в албума. И нито една от сватбата ни.

— Имаше пожар. Къщата ни се подпали.

— Пожар?!

— Да. Къщата изгоря почти цялата. Изгубихме много неща.

Въздъхнах. Стори ми се несправедливо да загубя и спомените си, и свидетелствата от моето минало.

— И после какво стана?

— Кога после?

— Ами след сватбата и пътешествието.

— Заживяхме заедно. Бяхме много щастливи.

— И после?

Той въздъхна, но този път не отговори. Не е възможно това да е всичко, помислих си. Не е възможно това да изчерпва целия ми живот. Сватба, пътешествие, брак. Но какво повече очаквах? Какво друго би могло да има?

Отговорът дойде на мига. Деца. Бебета. Разтърси ме прозрението, че тъкмо това е липсвало в живота ми, в дома ни. На полицата над камината нямаше снимки на син или дъщеря — с диплома в ръце, на рафтинг, или просто в поза на отегчение пред камерата… снимки на внуци също нямаше. Значи не съм имала дете.

Разочарованието ме зашемети. Едно неутолено желание бе заседнало в подсъзнанието ми, точно под повърхността. Въпреки че се бях събудила, без да знам дори на каква възраст съм, някаква част от мен знаеше, че съм искала да имам дете, но така и не се е случило.

Внезапно видях майка ми — напомня ми за биологичния часовник, който описва като някаква бомба. „Побързай да постигнеш онова, което искаш от живота, защото един ден всичко зависи от теб, а на следващия…“

Знаех какво е имала предвид. Тряс! Амбициите ми щяха да загубят смисъл и на тяхно място щеше да се появи едно–единствено желание: да имам деца. „Така се случи с мен — казваше ми тя. — И с теб ще е същото. Всяка жена го е изпитала.“