Стивън Уотсън - Преди да заспя

Само че не се беше случило, така ми се струва. Или се бе случило нещо друго. Погледнах съпруга си.

— Бен? А после?

Той ме погледна и стисна ръката ми.

— После загуби паметта си.

Изгубената ми памет. Все дотам се стигаше. Неизменно.

Погледнах към града. Слънцето беше ниско в небето, едва-едва пробиваше облаците, хвърляйки дълги сенки по тревата. Досетих се, че скоро ще се стъмни. Слънцето щеше да залезе, луната щеше да се появи. И щеше да настъпи краят на още един ден. Още един изгубен ден.

— Не сме имали деца — казах. Но не като въпрос.

Той замълча, обърна се и ме погледна. Взе ръцете ми в своите, разтърка ги сякаш за да ме стопли.

— Не — каза след малко. — Нямаме деца.

Тъгата вдълба бръчките по лицето му. Себе си ли съжаляваше или мен? Не можех да отгатна. Оставих ръцете си в неговите, сплетохме пръсти. Хрумна ми, че въпреки объркването се чувствах в безопасност с този мъж. Възприемах го като мил, разумен и търпелив. Колкото и ужасно да бе състоянието ми, би могло да е много по-зле.

— Защо? — попитах.

Той не каза нищо. По лицето му се четеше болка. Болка и разочарование.

— Как се случи, Бен? Как стигнах до това състояние?

Усетих, че той се стегна.

— Сигурна ли си, че искаш да научиш?

Заковах очи в малко момиче на велосипед. Можех да си представя, че това едва ли е първият път, когато му задавам този въпрос и той се вижда принуден да ми обяснява. Много вероятно бе всеки ден да питам едно и също.

— Да — отвърнах. Този път щеше да е различно. Този път щях да запиша каквото ми казва.

Той си пое дълбоко дъх.

— Беше през декември. Навсякъде беше заледено. Прибирала си се от работа вкъщи, била си съвсем близо. Не е имало свидетели. Не се разбра дали си пресичала, или колата е връхлетяла на тротоара, но трябва да си се озовала върху капака и да си се преметнала. Имаше много тежки наранявания. И двата ти крака бяха счупени. Едната ръка и ключицата.

Спря да говори. Долавях пулсиращия ритъм на утихващия град. Движението на колите някъде далеч, бученето на самолет над главите ни, шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Бен стисна ръката ми.

— Предположиха, че първо си ударила главата си в земята, затова си загубила паметта си.

Затворих очи. Не помнех нищо от злополуката, затова и не се ядосах, нито се разстроих. Напротив, почувствах се изпълнена с кротко съжаление. Празнота. Лека вълна по повърхността на езерото на паметта.

Той стисна ръката ми, с другата покрих неговата и усетих студения твърд метал на брачната му халка.

— Имаш късмет, че оцеля — каза ми той.

Побиха ме тръпки.

— Какво стана с шофьора?

— Не е спрял. Просто е избягал. Не знаем кой е бил.

— Но кой би постъпил така? Кой би избягал, след като е блъснал човек?

Той мълчеше. Не знам какво съм очаквала. Замислих се за онова, което бях прочела за срещата ми с доктор Наш. „Неврологичен проблем — така се бе изразил той. — Структурен или химически. Хормонален дисбаланс.“ Бях приела, че има предвид заболяване. Нещо, което просто се е случило без видима причина. Едно от онези необясними неща.

Само че току-що чутото звучеше далеч по-страшно: човек ми бе причинил това и то е било напълно предотвратимо. Ако въпросната вечер бях минала по друга улица на път за вкъщи — или пък шофьорът на колата бе избрал друг маршрут, — то тогава това никога не би ме сполетяло. И щях да си бъда нормална. И може би вече да имам внуци.

— Защо? — попитах аз. — Защо?

Бен нямаше отговор на този въпрос, затова не каза нищо. Поседяхме мълчаливо, преплели ръцете си. Притъмняваше. Градът се оживи, сградите светнаха. Скоро ще дойде зимата, помислих си. Вече сме в началото на ноември. Ще настъпи декември, ще дойде и Коледа. Не можех да си представя как ще тече времето за мен. Не можех да си представя как ще изживявам дълга поредица от еднакви дни. Без връзка помежду им.

— Искаш ли да тръгваме? — обади се Бен. — Да се приберем у дома?

Не му отговорих, а попитах:

— Къде съм била? В деня, когато ме е блъснала колата.

Какво съм правила?

— Прибирала си се от работа вкъщи.

— Каква работа? С какво съм се занимавала?

— А… Работеше по заместване, като секретарка. Личен асистент всъщност. В някаква правна кантора, струва ми се.

— Но защо… — опитах отново.

— Наложи се да започнеш работа, за да можем да изплащаме ипотеката. Не ни беше лесно, поне за известно време.

Само че аз имах предвид друго. А именно: Нали каза, че съм имала докторска степен. Защо ще се хващам на такава работа?