Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Добре де — киска се тя. — Кой да се сети, че Адам ще реши точно на теб да се изповяда? Този е различен. Адски ще си паднеш по него. Сигурна съм. Просто ще се запознаете. Без ангажименти.

— Както кажеш — отвръщам аз, бутам вратата и ето ни на купона.

Голяма стая с бетонни стени и голи крушки, които висят от тавана. Проправяме си път до кухненския бокс, вземаме си бира, после успяваме да намерим малко свободно място до прозореца.

— Е, къде е този тип? — питам аз, но тя не ме чува. Опиянението от алкохола и тревата жужи в мен и аз започвам да танцувам. Стаята е пълна с хора, облечени предимно в черно. Няма как да ги сбъркаш, нали са бъдещи хора на изкуството.

Някакво момче се приближава и застава пред нас. Познавам го. Казва се Кийт. Срещали сме се на друг купон, където в някакъв момент се целувахме в една от спалните. Сега обаче той се обръща към моята приятелка, сочи една от картините й, която виси на стената в дневната. Чудя се дали нарочно ме пренебрегва, или просто не си спомня, че сме се срещали и преди. Много важно, мисля си, кретен. Допивам бирата си.

— Да донеса ли бира и на теб? — питам.

— Да — отвръща моята приятелка. — Междувременно ще гледам да разкарам Кийт. И после ще те запозная с онзи човек. Става ли?

— Както кажеш — отвръщам през смях. И тръгвам към кухнята.

Нечий глас крещи:

— Кристин! Крис! Добре ли си?

Чувствах се объркана, но гласът звучеше познато. Отворих очи. С изненада осъзнах, че съм навън, на открито, на Парламент Хил. Крясъкът в ухото ми излизаше от устата на Бен, фойерверките придаваха на небето кървавочервен оттенък.

— Беше замижала — обясни той. — Какво ти е? Да не ти е зле?

— Нищо ми няма — отговорих аз. Макар че ми се виеше свят и едва си поемах дъх. Извърнах се и се престорих, че гледам зарята.

— Извинявай. Нищо ми няма. Добре съм.

— Трепериш — отбеляза той. — Студено ли ти е? Искаш ли да се прибираме?

Наистина ме побиваха тръпки. Нямах търпение да запиша живата картина, разиграла се в главата ми.

— Да — отвръщам. — Имаш ли нещо против?

По обратния път размишлявах върху удивителното видение, засенчило шума и блясъка на фойерверките. Беше ме зашеметило със своята яснота и отчетливост. Беше ме увлякло и потопило в своята реалност, сякаш го преживявах отново. Бях го почувствала с всичките си сетива. Студеният въздух и мехурчетата в бирата. Паренето на гърлото ми от джойнта. Топлата слюнка на Кийт върху езика ми. Беше съвсем истинско преживяване, по-истинско от живота, за който бях отворила очи, когато изчезна.

Нямах представа от кой период произтича. От университета, предположих, или малко след това. Купонът от видението като че ли би допаднал на зряла жена — зряла, но все още млада. Без усещането за потискащи отговорности. Бях се почувствала волна. Безгрижна.

Червенокосата имаше важна роля в живота ми. Най-добрата ми приятелка. Завинаги, така бях формулирала тази връзка и макар да не знаех името на жената, тя ми създаваше чувство за близост и сигурност.

Почудих се дали все още сме близки и се опитах да повдигна въпроса пред Бен по пътя за вкъщи. Той мълчеше — не изглеждаше сърдит, а по-скоро разсеян — и макар че за момент бях на ръба да му опиша видението си, размислих. Поисках да назове кои са били приятелите ми, когато сме се запознали.

— О, не бяха един и двама. Ти беше много популярна.

— Имах ли най-добра приятелка? По-близка от всички други?

Тогава той ме погледна.

— Не. Мисля, че не. Никоя не ти беше по-близка от останалите.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна той, — сигурен съм.

И после се вторачи в пътя. Беше започнало да вали. Светлината от витрините и неоновите реклами над магазините се отразяваха по настилката. За толкова неща искам да попитам, мислех си, но всъщност нищо не казах и след няколко минути стана късно. Прибрахме се и Бен се зае с готвенето. Беше прекалено късно за въпроси.

Тъкмо приключих да пиша в дневника, и Бен ме повика на вечеря. Беше сложил масата, беше налял бяло вино в две чаши, но аз не бях гладна, а рибата ми се стори суха. Хапнах съвсем малко. И после — тъй като то беше сготвил — предложих да измия чиниите. Вдигнах ги от масата, напълних мивката с топла вода и през цялото време не спирах да се надявам, че по-късно ще си намеря някакво извинение, за да се кача горе и да прочета дневника, а може би и да добавя още нещо. Не ми се удаде — твърде продължителното уединение можеше да предизвика подозрения, — тъй че прекарахме вечерта пред телевизора.