Стивън Уотсън - Преди да заспя

Спомних си чувството, което ме бе споходило по-рано през деня.

— Занимавала ли съм се с писане? — попитах. — На книги например?

— Не — поклати глава Бен.

Излиза, че съм изоставила тази амбиция. Или бях направила опит и се бях провалила. Тъкмо да го попитам, и ето че небето просветна и миг по-късно се разнесе оглушителен пукот. Стреснато се озърнах — облаци искри се сипеха над града.

— Какво беше това?

— Фойерверки — отговори Бен. — Нали тази седмица беше „Нощта на Гай Фокс“.

Миг по-късно небето отново се озари, последва мощен тътен.

— Изглежда, пак ще има заря. Искаш ли да погледаме?

Кимнах безмълвно. Сякаш ми беше все едно и макар че нямах търпение да се върна у дома и да запиша в дневника каквото бях чула от Бен, от друга страна, предпочитах да останем с надеждата да науча още нещо.

— Добре — казах. — Да погледаме.

Той се усмихна едва-едва и обгърна раменете ми. Небето притъмня, но много скоро се чу пукот, пронизително свистене и ето че нагоре полетя мъничко светло кълбо. Застина за един кратък миг, преди да избухне в разкошен, обагрен в оранжево водопад, придружен от еклив тътен. Красива гледка.

— Обикновено ходим на специално светлинно шоу — каза Бен. — Организират няколко в Лондон. Бях забравил, че точно тази вечер ще има такива. — Той потърка брада в шията ми. — Харесва ли ти?

— Да — отвърнах. Погледнах към пъстрите куполи светлина над града, които с рев се спускаха към земята. — Хубаво е тук. Така ще видим всички фойерверки.

Той въздъхна. Облачетата пара от дъха ни се сливаха в едно, а ние продължихме да седим мълчаливо, загледани как небето оживява в цветове и светлина. От градините из града се надигна мъгла, нажежена от експлозиите — в червено, оранжево, синьо и виолетово, — и нощният въздух се насити с дим, режещ, сух и метален. Облизах устни, усетих вкус на сяра и ето че внезапно изникна друг спомен.

Много отчетлив. Натрапчив. Звуците бяха твърде силни, цветовете — твърде ярки. Чувствах се не като наблюдател, а сякаш бях в центъра на събитията. Добих усещането, че падам назад. Сграбчих ръката на Бен.

Във видението бях с някаква жена. Червенокоса. Стоим на някакъв покрив и наблюдаваме фойерверките в далечината. Чувам ритмичния бумтеж на музика от стаята под краката ни, духа студен вятър, който донася лютивия дим. Облечена съм с тънка рокля, но пак ми е топло, у мен бушува изпитият алкохол, примесен с ефекта от джойнта, който все още стискам между пръстите си. Стъпалата ми усещат боцкането на камъчета и си спомням, че съм захвърлила обувките си в стаята на това момиче на долния етаж. Поглеждам към нея, когато тя се обръща с лице към мен, и се чувствам жива, опиянена от щастие.

— Криси — казва тя, като взема цигарата. — Искаш ли картон?

Не загрявам какво има предвид.

— Сещаш се! — засмива се тя. — Картон. Трип. Есид. Найдж сигурно е донесъл. Беше ми обещал.

— Не ми се ще — казвам колебливо.

— Стига де! Ще бъде забавно!

Засмивам се, на свой ред вземам цигарата и всмуквам дълбоко, сякаш да докажа, че не съм някоя загубенячка. Двете сме си обещали, че никога няма да станем скучни и задръстени.

— Не, не — казвам аз. — Не си падам по силната дрога. Предпочитам да си остана на това. И на бира. Нещо против?

— Както искаш — отвръща тя и наднича надолу през парапета. Отгатвам, че е разочарована, но все пак не ми се сърди. Чудя се дали ще се престраши, след като аз не желая.

Съмнявам се. Никога преди не съм имала такава приятелка, която да знае всичко за мен. Имам й пълно доверие, понякога дори повече, отколкото на самата себе си. Сега я поглеждам — червената й коса е развята от вятъра, а върхът на запаления джойнт просветва. Дали е доволна как се подрежда животът й? Или е твърде рано да се каже?

— Гледай! — възкликва тя и сочи към възпламенена римска свещ, чието червено зарево превръща в силуети дърветата отпред. — Адски красиво е, нали?

Отвръщам й със смях, а после замълчаваме и в продължение на няколко минути си разменяме джойнта. Накрая ми предлага навлажнения фас и когато отказвам, го пуска на асфалта и го смачква с тока на ботуша си.

— Да вървим долу — казва тя и ме хваща за ръката. — Искам да те запозная с един човек.

— Пак ли! — противя се аз, но все пак тръгвам. Подминаваме двойката, която се целува на стълбите. — Да не е поредният фукльо от твоя курс?

— Я се разкарай! — подвиква тя и на бегом взема последните стъпала. — Мислех, че Адам ще ти хареса!

— Харесвах го, докато не ми призна, че бил влюбен в някой си Кристиан.