Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Лека нощ, скъпа — проговори той след още няколко минути и напрежението се разсея. Изчаках, докато тихо захърка, измъкнах се от леглото и ето ме тук, в стаята за гости; сядам да запиша това.

Толкова много ми се иска да си го спомня. Поне веднъж.

Понеделник, 12 ноември

Часът е четири следобед, вече притъмнява. Има още време, докато Бен се прибере, но въпреки това се ослушвам за шума от колата му, докато пиша. Кутията от обувки е на пода в краката ми, тънката хартия, в която бях увила дневника, стърчи навън. Ако си дойде междувременно, ще скрия кутията в гардероба и ще кажа, че съм си почивала. Може и да не е честно, но все пак не е престъпление; няма нищо лошо в желанието ми да запазя в тайна съдържанието на моя дневник. Трябва да запиша какво съм видяла. Какво съм научила. Което не означава, че искам някой — който и да е той — да го чете.

Днес се видях с доктор Наш. Седяхме един срещу друг от двете страни на бюрото му. Зад гърба му виждах шкафа за документи, а отгоре — изработен от пластмаса модел на човешкия мозък, с разрез точно по средата, разполовен като портокал. Той ме попита как напредвам.

— Добре — отвърнах, — или поне така си мисля. — Труден въпрос. Няколкото часа, откакто се бях събудила тази сутрин, бяха единствените, които си спомнях ясно. Бях видяла мъжа си сякаш за пръв път, макар да знаех, че не е вярно; обади ми се моят лекар, който ми каза за дневника. В ранния следобед той ме взе и ме доведе тук, в кабинета си.

— Писах в дневника — казах аз. — След като ти се обади. В събота.

Той изглеждаше доволен.

— Смяташ ли, че това ти помага?

— Да, струва ми се.

Разказах му какво си бях припомнила. За видението с жената на купона, за това как съм научила за болестта на баща ми. Доктор Наш си водеше бележки, докато говорех.

— Все още ли помниш тези неща? — попита той. — Спомняше ли си ги, когато се събуди сутринта?

Поколебах се. В интерес на истината отговорът би трябвало да е отрицателен. Или поне донякъде. Сутринта бях прочела написаното в събота — за закуската със съпруга ми и разходката до Парламент Хил. Бях го възприела като измислица, все едно нямаше нищо общо с мен; бях препрочела отново и отново един откъс, опитвайки се да го набия в главата си, да го запаметя. Беше ми отнело повече от час в крайна сметка.

Старателно бях прочела казаното от Бен — как сме се запознали, как сме се оженили, как тече животът ни, — но не бях почувствала нищо. И все пак други образи се бяха съхранили. Жената например. Моята приятелка. Не можех да възстановя подробностите — купона с фойерверките, разговора с нея на покрива, срещата с Кийт, — но споменът за нея се бе запазил и тази сутрин се бяха появили още детайли, докато препрочитах за пореден път написаното в събота, опитвайки се да го запечатам в паметта си, да го проумея. Огненият оттенък на червената й коса, любимото й черно облекло, коланът с капси, яркото червило, маниерът й на пушене, който превръщаше вредния навик в най-готината поза. Спомних си дори вечерта, когато се запознахме — в някакво помещение, изпълнено с плътна мъгла от цигарен дим, сред пиукането и звънтенето на флипер машините и музиката от дрънчащия джубокс. Тя ми предложи запалка в отговор на молбата ми, после се представи и ме покани да се присъединя към нейната компания. Пихме водка и светла бира, а по-късно тя държа косата ми над тоалетната, докато повърна изпитото. „Е, сега вече определено сме приятелки! — заяви през смях, докато аз мъчително се изправях на крака. — Не правя това за всяко момиче, ще знаеш.“ Благодарих й и после без всякаква причина, сякаш като обяснение на случилото се току-що, й казах, че баща ми е починал.

„По дяволите!“ — изруга тя. Последва първият от многото обрати от пиянско щуреене към практичен жест на съчувствие и тя ме заведе в стаята си; ядохме препечени филийки, пихме черно кафе, слушахме плочи и си приказвахме, докато навън започна да просветлява. В стаята имаше много картини — подпрени на стената и в края на леглото — и безброй разпилени скицници. „Художничка ли си?“ — попитах в някакъв момент. „Затова съм тук — отвърна тя. Спомних си как ми бе казала, че учи живопис. — Накрая ще стана учителка, естествено, но междувременно човек трябва да има мечти, нали? — Бях й отвърнала със смях. — Ами ти? Какво учиш?“ — „Английска литература“ — казах. „Аха! И какво, романи ли ще пишеш, или ще станеш учителка?“ Изкикоти се, но съвсем приятелски. Но аз не споменах историята, върху която бях работила в стаята си, преди да сляза. „Не знам — отговорих. — Сигурно и аз като теб.“ Тя пак прихна да се смее. „Това заслужава тост. Да пием за нашето бъдеще!“ Чукнахме се с чашите черно кафе и ето че за пръв път от месеци най-сетне се почувствах уверена, че нещата все някак ще се наредят.