Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Не — повтарям аз. — Нищо не виждам.

Той сложи снимката настрани.

— Според записаното по време на първоначалното лечение ти си се омъжила в Манчестър. Църквата се нарича „Сейнт Марк“. Тази снимка е по-скорошна, просто не намерих друга, но не вярвам да се е променила оттогава.

— Няма снимки от сватбата ни — отбелязах аз. Прозвуча едновременно като въпрос и установен факт.

— Да. Били са изгубени. Имало е пожар в къщата ти.

Чувайки думите от неговите уста, събитието сякаш придоби повече реалност. Едва ли не фактът, че той е лекар, му придаваше авторитет, какъвто на Бен определено липсваше.

— Кога съм се омъжила?

— Някъде в средата на осемдесетте.

— Преди злополуката — уточнявам.

Доктор Наш, изглежда, се притесни. Дали съм повдигала пред него въпроса за злополуката, отнела паметта ми?

— Знаеш какво е причинило амнезията ти? — попита той.

— Да — отвърнах. — Говорих с Бен. За онзи ден. Той ми разказа всичко. Записала съм го в дневника.

— Разбирам. И какво чувство поражда то у теб?

Замислих се.

— Не съм сигурна — отвърнах колебливо. Истината е, че нямах спомен от злополуката, тъй че тя за мен бе нереална. Разполагах само с последствията, със състоянието, което бе предизвикала. — Имах усещането, че трябва да мразя онзи, който ми е причинил това. Особено след като не е бил открит, не е получил наказание, задето ме е зарязал. Задето е съсипал живота ми. Колкото и да е странно, не изпитвам такива чувства. Просто не мога. Не мога да ги извикам във въображението си, не мога да си ги представя. Сякаш никога не ги е имало.

Стори ми се, че отново го разочаровах.

— Това ли си мислиш? Че животът ти е съсипан?

— Да — отвърнах след миг-два. — Да. Така си мисля. Защо, не е ли вярно? — попитах настоятелно, защото той мълчеше.

Не знам какво очаквах. Предполагам, част от мен искаше да чуе, че греша, очакваше да бъда убеждавана, че сегашният ми живот има смисъл. Но той не каза нищо подобно. Просто продължи да гледа право в мен. Забелязах колко пронизващи са очите му. Сини, на сиви точици.

— Съжалявам, Кристин. Много съжалявам. Правя всичко възможно и все още мисля, че мога да ти помогна. Трябва да ми вярваш.

— Вярвам ти. Наистина.

Той сложи ръката си върху моята, както лежеше на бюрото. Тежка ръка. Топла. Стисна пръстите ми и за момент се смутих заради него, а и заради себе си, но после го погледнах и тъжното изражение, което видях, ми подсказа, че е било жест на млад мъж, който успокоява възрастта жена. Нищо повече.

— Извинявай. Трябва да отида до тоалетната.

Когато се върнах, той бе налял кафе. Отново седяхме един срещу друг и отпивахме от чашите си. Той сякаш нямаше желание да среща очите ми, затова разлистваше книжата по бюрото, притеснено се наместваше в стола. Отначало си помислих, че се е смутил от своя жест, от физическия контакт, но ето че той ме опроверга.

— Кристин, имам въпрос. По-скоро идея, която искам да изпробвам. Имаш ли нещо против?

— Каква идея? — попитах. Бях напрегната, но в същото време се зарадвах, че най-сетне ще ми каже какво си е наумил.

— Виж… След като си се омъжила за Бен, двамата сте останали в къщата в Източен Лондон. — Пауза. От нищото се обади глас, който сякаш принадлежеше на майка ми. Такова съжителство е грях — сумтене, клатене на глава, което е повече от красноречиво. — А после, след година и нещо, сте се преместили в друга къща. Живели сте там до постъпването ти в болница. — Пауза. — Съвсем близо е до сегашния ти дом. — Започвах да разбирам накъде бие. — Смятам, че можем да минем оттам, преди да те закарам у вас. Какво ще кажеш?

Какво да кажа? Не знаех какво да мисля. Въпросът сякаш нямаше отговор. Предложението изглеждаше напълно разумно, навярно би ми помогнало по някакъв неясен начин, който нито един от двама ни не можеше да предвиди, но все пак изпитвах неохота. Като че ли внезапно се бях почувствала застрашена от моето минало. Територия, в която по-добре да не прекрачвам.

— Не съм сигурна — казах на глас.

— Живяла си там доста години.

— Знам, но…

— Можем само да отидем да я видим. Не е задължително да влизаме.

— Да влизаме? Как…

— Бихме могли — каза той. — Писах на семейството, което сега живее там. Говорихме по телефона. Казаха ми, че ако има шанс това да ти помогне, те на драго сърце ще те пуснат да я разгледаш.

— Да, но…

Той продължаваше да се усмихва.

— Наистина смятам, че може да помогне, Кристин.

Нима имах избор?

По пътя се канех да пиша в дневника, но разстоянието не бе голямо, тъй че тъкмо дочитах последните редове от предишния запис, когато спряхме пред някаква къща. Затворих дневника и я погледнах. Тя наподобяваше онази, от която лекарят ме бе взел преди няколко часа — и за която трябваше да си напомням, че е сегашният ми дом, — с червени тухли, старателно боядисани черчевета, същия еркерен прозорец и добре поддържана градина. Във всеки случай тази изглеждаше по-голяма, а прозорчето на покрива подсказваше, че ползват и таванското помещение, за разлика от нас с Бен. Не проумявах защо се бяхме изнесли, за да се настаним на някакви си пет-шест километра в едва ли не абсолютно същата къща. Миг по-късно си отговорих: заради спомените. Спомени за едни по-хубави години, преди злополуката, когато сме били щастливи хора с нормален живот. Бен сигурно имаше спомени, дори моите да бяха изтрити. Може би не е могъл да понесе мисълта, че ще живее тук без мен.