Стивън Уотсън - Преди да заспя

Седнах на канапето. Аманда ми поднесе чаша горещ чай с бисквитка в чинийката. Тя не разбира, помислих си. Никой не би разбрал. Бях си спомнила Бен. И себе си като млада. Колко ни е хубаво заедно. Сама усетих, че сме се обичали. Вече няма да се осланям само на неговите думи. Това е важно. Аманда дори не е в състояние да проумее значимостта на този факт.

Вълнението продължаваше да бушува в мен по целия път към къщи. Направо кипях от нервна енергия. Гледах света навън — този странен, загадъчен, непознат свят и не виждах заплаха, а надежда. Доктор Наш изрази мнение, че трябва да ми направят скенер и почти без да се замислям, аз се съгласих. Даде ми и телефон, останал от някогашна негова приятелка. „Никой не го използва. Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Щом ти хрумне, че е нещо важно, звъниш. Гледай да ти е подръка. По него ще ти се обадя да ти напомня за дневника.“ Откакто ме остави, са минали часове и сега си давам сметка, че ми го е дал, за да ми се обажда тайно от Бен. Каква бе моята реакция? Бях взела телефона, без да задавам въпроси.

Не съм изгубила увереност, че си спомних Бен. И любовта си към него. Очаквам скоро да се прибере. Може би по-късно ще му се реванширам за дългото пренебрежение. Чувствам се изпълнена с енергия. Свят ми се вие от възможностите, които се откриват.

Вторник, 13 ноември

Следобед е. Скоро Бен ще се прибере след поредния работен ден. Дневникът е разтворен пред мен. Един мъж — доктор Наш — ми се обади на обяд и ми каза къде да го потърся. Седях в дневната, когато звънна, и отначало не повярвах, че ме познава. „Погледни в кутията от обувки в гардероба — бе настоял той. — Там ще намериш една тетрадка.“ Не повярвах, но той остана на линия, докато проверя, и излезе прав. Дневникът ми беше там — в синя кутия с надпис „Шол“ върху кривия капак, — увит в тънка хартия. Вдигнах го внимателно, като изящно украшение, после набързо се сбогувах с доктор Наш, коленичих пред отворения гардероб и го прочетох. Дума по дума.

Притеснявах се, макар че не знаех причината. Дневникът приличаше на нещо забранено и опасно, макар че може би обяснението се съдържаше в старанието, с което го бях скрила. През няколко минути вдигах поглед да проверя колко е часът, дори стреснато го затворих и го увих в хартията, когато някаква кола спря пред къщата. Сега вече съм спокойна, пиша пред еркерния прозорец в спалнята. Мястото ми се струва познато, сякаш често съм сядала тук. Виждам улицата долу — в едната посока се нижат високи дървета, през които можеш да зърнеш парка, в другата — редица от къщи, която опира в друга, широка улица с по-натоварено движение. В главата ми се оформя мисълта, че макар да съм предпочела да запазя в тайна от Бен своя дневник, нищо ужасно няма да ме сполети, ако той го намери. Той е моят съпруг. Мога да му се доверя.

Отново прочитам какво вълнение ме е обзело вчера на път към къщи. Установявам, че вече го няма. Сега изпитвам доволство. Духът ми е умиротворен. Рядко минават коли, още по-рядко хора — ето някакъв мъж, който си подсвирква, млада майка отвежда детето си в парка, след време го прибира. Забучава и по някой самолет, който снижава в посока към летището, така неподвижен, сякаш виси във въздуха.

През повечето време сцената пред очите ми е кротка и спокойна. В къщите отсреща няма никой, улицата е тиха, чува се само по някое излайване на нещастно куче. От сутрешната шумотевица — стакато от захлопващи се врати, пожелания за хубав ден и нежни думи за довиждане, заглушени от форсираните двигатели — няма и следа. Чувствам се едва ли не сама на света.

Започва да вали. Големи капки дъжд напръскват прозореца пред очите ми, за кратко се задържат и увлечени от следващите, бавно се стичат надолу. Притискам ръка до студеното стъкло.

Толкова плътна е преградата, която ме дели от останалия свят.

Прочитам как е описано посещението в къщата, в която съм живяла със съпруга си. Нима тези думи наистина са били написани едва вчера? Нямам усещането, че ми принадлежат. Прочитам и пасажа със спомена от онзи далечен ден. Как целувам съпруга си — в къщата, която сме купили заедно — и когато затварям очи, видението отново се появява. Отначало образите са неясни, размазани, но ето че ги пронизва светлина, тя откроява очертанията, контурите стават толкова резки, че придобиват сразяваща сила. Двамата буйно се разсъбличаме един друг. Бен не ме пуска, целувките му стават по-настойчиви, по-дълбоки. Спомням си, че нито ядохме от рибата, нито пихме от виното, просто правихме любов, а после останахме в леглото с преплетени крака, моята глава беше отпусната на гърдите му, неговата ръка галеше косата ми, семенната течност засъхваше на корема ми. Не си говорехме. Щастието ни обгръщаше като облак.