Стивън Уотсън - Преди да заспя

На бегом се върнах на горния етаж. Рафтовете в кабинета бяха пълни с папки и наръчници за компютърни програми; при претърсването сутринта не бях открила книги в нито една от двете спални. Постоях така, после зърнах компютъра — черната кутия не издаваше никакъв шум. Знаех какво се прави, но не и откъде съм го научила. Включих компютъра, въздушна струя изсвистя под бюрото, миг по-късно и екранът светна. Някаква мелодия прозвуча от припукващата колона отстрани до монитора, после се появи образ. Снимка, на която и двамата с Бен се усмихваме. Някъде по средата на лицата ни има празно правоъгълниче. Потребител пише над него; отдолу има друго правоъгълниче. Парола.

Във видението пишех по усет, пръстите ми намираха клавишите все едно по силата на интуицията. Поставих мигащия курсор в правоъгълничето „Потребител“ и задържах ръцете си над клавиатурата. Вярно ли бе? Имах ли представа от подредбата на клавишите? Отпуснах пръсти върху релефните букви. Те се задействаха автоматично, кутретата ми потърсиха определените им клавиши, останалите се наредиха по тях. Затворих очи и почти без да мисля, започнах да пиша, заслушана единствено в шума от дишането си и потропването на пластмасата. Когато свърших, погледнах какво се е получило в правоъгълничето. Очаквах да е някоя глупост, но онова, което видях, ме шокира.

Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче. 1 1 На английски изречението съдържа всички букви от азбуката и се използва за проверка на прегледността на даден шрифт. — Б.пр.

Вторачих се в екрана. Наистина можех да пиша, без да гледам. Може би видението не е било измислица, а спомен.

Може би наистина бях написала роман.

Втурнах се в спалнята. Как да разбирам всичко това? За момент ме връхлетя смазващото чувство, че полудявам. Романът изглеждаше колкото съществуващ, толкова и несъществуващ, едновременно реален и въображаем. Нищо не успявах да си спомня от него — нито сюжета, нито героите, нито дори причината да го озаглавя по този начин — и в същото време имах чувството, че е истински, сякаш пулсираше в мен като сърце.

А Бен защо не ми бе казал? Защо не държеше на видно място поне един екземпляр? Представих си го скрит някъде в къщата, увит в хартия, пъхнат в някоя кутия на тавана или в мазето. Защо?

Намерих обяснение. Бен ми беше казал, че съм работила като секретарка. Може би затова умеех да пиша: по тази единствена причина.

Напосоки извадих един телефон от чантата си. Пет пари не давах на кого звъня, докато не натиснах зелената слушалка. И двата апарата ми бяха абсолютно непознати.

— Доктор Наш? — почти извиках, когато човекът отсреща каза „ало“. — Кристин се обажда. — Мъжът понечи да изрече нещо, но аз го прекъснах. — Слушай. Някога писала ли съм?

— Моля? — Усетих недоумението му и за момент си помислих, че съм допуснала ужасна грешка. Запитах се дали изобщо знае коя съм, но ето че той продължи: — Кристин?

Повторих въпроса и добавих:

— Току-що си спомних нещо. Как съм писала по някакъв сюжет преди години, в началото на запознанството ми с Бен, струва ми се. Роман. Писала ли съм някога роман?

Той сякаш не разбираше какво го питам.

— Роман?

— Да! — казах припряно. — Спомних си как като малка съм искала да стана писателка. И се запитах дали изобщо някога съм написала нещо. Бен твърди, че съм работила като секретарка, но аз просто…

— Нима не ти е казал? — сепна се той. — Работила си върху втория си роман, когато си изгубила паметта си. Първият е бил издаден. Имал е успех. Е, не е станал бестселър, но определено е имал успех.

Думите се гонеха една друга. Роман. Успех. Издаден. Вярно е, споменът ми е бил истински. Не знаех какво да кажа. Нито какво да мисля.

Изключих телефона и се качих да запиша това в дневника.

Часовникът на нощното шкафче показва десет и половина. Бен сигурно скоро ще дойде, но аз продължавам да седя на ръба на леглото и да пиша. Говорих с него след вечеря. Цял следобед не можех да си намеря място, обикалях от стая в стая, разглеждах всяко нещо, сякаш го виждах за пръв път, и се питах какво го е накарало така старателно да премахне свидетелството за този скромен успех. Не разбирах логиката. Срам? Неудобство? Дали съм писала за него, за живота ни заедно? Или причината беше по-страшна? Нещо зловещо, което все още не виждах?

Щом наближи време да се прибере, бях твърдо решена да го попитам направо, а какво стана? Когато моментът настъпи, не събрах сили. Все едно щях да го обвиня в лъжа.