Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Обичам те — каза той. Прошепна думите, сякаш ги казваше за пръв път, и макар навярно да ги бе изричал и преди, на мен ми прозвучаха като първо признание. Забранени и опасни думи.

Вдигнах поглед към наболата му брада, плътните устни и носа над тях.

— И аз те обичам — прошепнах нежно с устни върху гърдите му.

В отговор той притисна тялото ми към своето и ме засипа с леки целувки. По главата, по челото. Затворих очи и той целуна клепачите ми, все едно ги помилва. Чувствах се в безопасност, в свой истински дом. Все едно тук, в близостта на телата ни, бе единственото истински мое място. Единственото, за което бях мечтала. Мълчахме прегърнати, вкопчени един в друг, и дишахме в пълен синхрон. Имах чувството, че тъкмо мълчанието ще продължи този миг, ще го направи вечен и пак нямаше да е достатъчно.

Бен развали магията.

— Трябва да тръгвам — произнесе той с равен тон. Аз отворих очи и хванах ръката му. Беше топла. И мека. Поднесох я към устните си и я целунах.

— Толкова скоро? — попитах.

Той отново ме целуна.

— Става късно. Ще изпусна влака.

Тялото ми се хвърли напред. Раздялата изглеждаше немислима.

— Защо не останеш още малко? Ще вземеш следващия.

— Не мога, Крис — засмя се той. — Много добре знаеш.

Отново го целунах.

— Знам — казах. — Знам.

Влязох под душа, след като той излезе. Бавно, някак лениво насапунисах тялото си, възприемайки пръските вода върху кожата си като ново усещане. В спалнята си сложих парфюм, облякох нощницата и халата и слязох в трапезарията.

Беше тъмно. Запалих лампата. На масата имаше пишеща машина, във валяка беше пъхнат празен лист, а отстрани се издигаше цяла купчина изписани страници. Седнах пред машината и започнах да пиша. Втора глава.

И се спрях. Не можех да се сетя как да продължа. Въздъхнах, отпуснала пръсти върху клавишите. Усещах ги напълно естествени, хладни и гладки под върховете на пръстите ми. Затворих очи и отново започнах да пиша.

Всичките десет пръста затанцуваха по клавишите, съвсем привично, сякаш нямаше никаква вложена мисъл. Когато отворих очи, бях написала само едно изречение.

Лизи не знаеше какво е извършила, нито как може да поправи стореното.

Погледнах го. Не се помести. Стоеше си отпечатано на страницата.

Глупости, казах си. Ядосах се. Знаех си, че мога да измисля и нещо по-хубаво. Беше се случвало преди две години през лятото, когато думите се изливаха от мен, сипеха се по страницата като конфети. А сега? Нещо не беше наред. Езикът се бе превърнал в твърда материя, неподдаваща се на обработка.

Взех молив и зачеркнах изречението. Почувствах се малко по-добре, но сега отново не разполагах с нищо; нямаше откъде да започна.

Станах и запалих цигара от пакета, който Бен бе оставил на масата. Поех дима дълбоко в дробовете си, задържах го, издишах. В един момент ми се прииска цигарата да е пълна с трева, почудих се откъде ли бих могла да си намеря, за да преодолея следващата засечка. Налях си питие — чиста водка в чаша за уиски — и отпих глътка. Трябваше да произведе нужния ефект. Писателски блокаж, помислих си. Как тъй се наместих в тъпото клише?

Предишния път как го преодолях? Отидох до библиотеката, която заемаше цялата стена в трапезарията, и с цигарата, увиснала от устата ми, издърпах една книга от най-горния рафт. Тук някъде ще открия ключа, нали?

Оставих чашата и хванах книгата с две ръце. Докоснах я с върховете на пръстите си, сякаш бе от нежна материя, и ги прокарах по заглавието. „За ранобудните птици“ — Кристин Лукас. Отгърнах корицата и прелистих нататък.

Образът изчезна. Рязко отворих очи. Стаята, в която се намирах, изглеждаше скучна и сива, но дишането ми бе забързано, нетърпеливо. Наистина ли се бе случило? Нима бях написала роман? И дори е бил отпечатан? Изправих се; дневникът се плъзна и падна. Ако това бе вярно, значи съм имала място в този свят, свой живот, свои цели и амбиции, някои от които бях постигнала. Втурнах се надолу по стълбите.

Беше ли истина? Сутринта Бен нищо не ми бе споменал. Нито намек, че съм била писателка. Сутринта бях прочела за разходката ни до Парламент Хил. Тъкмо там той ми бе казал, че съм работила като секретарка, когато ме е сполетяла злополуката.

Застанах пред рафтовете с книги в дневната. Речници. Атлас. Справочник „Направи си сам“. Няколко романа — с твърди корици и ако се съди по вида им, неотваряни.

Никъде не виждам името си. Нищо, което да потвърди, че мой роман е бил публикуван. Рязко се завъртях на пета, сякаш полудявах. Тук трябва да е, мислех си. Просто няма начин. Но ето че ме осени друга мисъл. Може би видението ми не е било спомен, а фантазия. Може би при липсата на истинска история, в която да се вкопча и над която да размишлявам, съзнанието ми бе съчинило своя. Може би подсъзнателно бях решила, че съм станала писателка, защото е било моя отдавнашна мечта.