Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Стори ми се, че си те спомням с мустаци.

Той се усмихна и сведе очи към вестника. Физически усетих как нещата ми се изплъзват. Може би всичко, което бях прочела в дневника, е лъжа. Плод на въображението. В края на краищата нали съм писателка, помислих си аз. Или поне съм била.

Тавтологията в собствените ми аргументи ме зашемети. Мислех си, че съм писала романи, измислени истории, следователно убеждението, че съм била писателка, можеше също да е илюзорно. Зави ми се свят.

И все пак ми се стори достоверно, повторих си за пореден път. Плюс това умеех да пиша по десетопръстната система. Или поне бях написала, че мога…

— Имал ли си мустаци? — повторих отчаяно. — Защото… за мен е важно…

Той затвори очи и взе да хапе долната си устна; смешно ми стана как се преструва, че се съсредоточава.

— Може би веднъж. За кратко. Беше преди години. Забравил съм… — Но ето че започна да кима. — Да, всъщност. Май наистина се навих. Но за не повече от десетина дни. Отдавна беше.

Кимнах на свой ред, от облекчение. Почвата под краката ми доби устойчивост.

— Добре ли си? — попита той с усмивка и аз отговорих утвърдително.

По-късно доктор Наш ме откара до университета. Когато се обади сутринта, ми каза, че ще ме вземе около един на обяд.

— Гледай да хапнеш нещо — беше ме предупредил той. — Няма да попречи на изследването. Ще те заведа при мой колега, доктор Пакстън. Той е специалист в областта на функционално образната диагностика при пациенти с твоите проблеми.

— Добре — бях се съгласила аз.

И ето че вече седяхме в колата му и чакахме колоната коли да тръгне.

— Вчера обаждах ли ти се? — попитах и той потвърди.

— Чела си дневника.

— Почти целия. Наложи се да прескачам на места. Вече е доста дълъг.

Той изглеждаше заинтригуван.

— Кои места пропускаш?

Помислих, преди да отговоря.

— Някои пасажи са ми познати. Сякаш ми напомнят за неща, които вече са ми известни. Защото съм си ги спомнила…

— Това е хубаво — каза той и ме погледна. — Много хубаво дори.

Без малко да се изчервя от удоволствие, затова попитах:

— За какво ти звънях вчера?

— Искаше да знаеш дали наистина си написала роман.

— И какъв е отговорът?

Той се обърна към мен. Усмихваше се.

— Да. Написала си.

Колите потеглиха и ние ги последвахме. Почувствах облекчение. Значи записаното в дневника е истина. Сигурна бях. Порадвах се на приятното чувство, докато пътувахме с колата.

Доктор Пакстън ми се стори по-възрастен, отколкото очаквах. Направи ми впечатление сакото му от туид и белите косми, стърчащи от носа и ушите му. Имаше вид на човек, прехвърлил възрастта за пенсия.

— Добре дошли в центъра по образна диагностика на „Винсънт Хол“ — приветства ме той веднага щом доктор Наш ме представи и без да ме изпуска от очи, намигна и разтърси ръката ми. — Не се тревожете — добави. — На думи звучи по-помпозно, отколкото е в действителност. Заповядайте да ви разведа. Ще бъда ваш гид.

Влязохме в сградата.

— Прикрепени сме и към болницата, и към университета — сподели той, когато минахме през главния вход. — Което е и благословия, и проклятие едновременно.

Забелязах, че носи малък син дисплей на ревера на сакото си. За да отчита радиацията, предположих. И се запитах дали цветът се променя, когато има опасност да превиши допустимата доза облъчване. Алармена система, като канарчето в клетка, което носят в мините.

— Сериозно ли говорите? — промълвих.

Човекът бе проявил желание да ми помогне. А аз държах да съм любезна.

— Всеки поръчва да свършим каквото му скимне — засмя се той. — А никой не иска да плаща.

Озовахме се в чакалня с пръснати столове, списания, каквито имаше и у дома — но още и „Живот в провинцията“ и „Мари Клер“, — и пластмасови чаши от напитки. Обстановката навеждаше на мисълта, че тук наскоро е имало купон, но всички са се изнесли набързо. Доктор Пакстън спря пред друга врата.

— Да ви покажа ли контролната зала?

— Да — отвърнах, — ако обичате.

— Функционалният ядрено–магнитен резонанс е сравнително нов метод — обясни той, като ме въведе. — Чували ли сте за ядрено–магнитен резонанс?

Намирахме се в малко помещение, осветено единствено от призрачния отблясък на панела с монитори. Едната стена представляваше прозорец, който гледаше към друга стая, заета от голяма цилиндрична машина с легло, което се подаваше от отвора като език. Започна да ме обзема страх. Нищо не знаех за този апарат. Нали нямах памет, откъде можех да знам?