Стивън Уотсън - Преди да заспя

Имаше и снимки на непознати. Чернокожа жена в униформа на медицинска сестра, друга жена в костюм пред открита библиотека — очила с половинки стъкла, над които гледа строго. Мъж с рижа коса и кръгло лице, друг мъж с брада. Шест-седемгодишно момченце пред купичка сладолед, после същото момченце, уловено как седи на чин и рисува. Група хора, събрали се за снимка по някакъв повод. Определено привлекателен мъж с черна дълга коса и очила с тъмни рамки, ограждащи присвитите му очи, с белег на едната буза. Снимките продължаваха да се нижат и аз не спирах да се опитвам да ги наместя в някакъв контекст, да си спомня как — и при какви обстоятелства — се бяха вписали в тъканта на живота ми. Старателно изпълнявах лекарските насоки. Добре се справях, но въпреки това започнах да се поддавам на паниката. Бръмченето на машината нарасна, превърна се в пронизителен сигнал за тревога, стомахът ми се сви на топка, но спазъмът не отмина. Не ми достигаше въздух. Затворих очи и одеялото отгоре ми натежа като мраморна плоча. Връхлетя ме чувството, че съм удавница.

Свих пръстите на дясната си ръка, но ето че те оформиха юмрук, който улавяше само въздух. Ноктите се забиха в дланта ми. Бях изпуснала гумената круша. Нададох безмълвен вик.

— Кристин — чух глас в ухото си. — Кристин.

Не успявах да го разпозная, нито разбирах какво се иска от мен, затова извиках отново и понечих да изритам одеялото.

— Кристин! — повтори по-силно гласът, после виещата сирена замлъкна, някаква врата се отвори с трясък и помещението се изпълни с гласове, ръце, които опипваха крайниците ми, гърдите… Отворих очи.

— Всичко е наред — каза доктор Наш в ухото ми. — Ти си добре. До теб съм.

Успяха донякъде да ме успокоят с уверения, че по никакъв начин не съм пострадала, върнаха ми чантата, обиците и халката и двамата с доктор Наш отидохме в барчето. Намираше се на същия етаж — малко оградено пространство с оранжеви пластмасови столове и пожълтели бели масички. Тави със стари пасти и сандвичи стояха унило под прозрачния капак и съхнеха на силната луминесцентна светлина. Не носех пари в чантата си и приех доктор Наш да ми купи кафе и парче морковена торта; настаних се на маса до прозореца, докато той плати. Навън беше слънчево, дълги сенки полягаха върху тревата на двора. Тук-там из нея пъстрееха ситни цветчета.

По голия под застърга стол — доктор Наш се готвеше да седне.

— Ето, заповядай — каза той и сложи таблата пред мен. — Дано да ти хареса.

Забелязах, че за себе си е взел чай; торбичката още плуваше в чашата, когато си сипа захар от купичката в центъра на масата. Отпих от моето кафе и неволно направих гримаса. Горчиво и твърде горещо.

— Хубаво е — казах. — Благодаря.

— Съжалявам — отвърна той. Отначало помислих, че има предвид кафето. — Не предполагах, че ще ти подейства така стряскащо.

— Доста клаустрофобично ми се стори. И шумно.

— Да, разбирам.

— Изпуснах сигналната помпичка.

Той мълчаливо разбърка чая си, извади торбичката и я остави върху таблата.

— Навремето изобщо не обичах чай. Преди да дойда тук.

Понечи да отпие, но първо духна върху горещата напитка.

— Какво стана? — попитах.

Той остави чашата и ме погледна.

— Трудно е да се каже. Ти като че ли изпадна в паника. Което не е необичайно. Там вътре не е никак удобно, както сама отбеляза.

Погледнах парчето торта. Още цяло. Недокоснато. И изсъхнало.

— Ами снимките? Откъде ги имаш?

— Някои взех от медицинските ти картони. Бен ги беше оставил преди години. Но бяхме включили и други, на хора, които изобщо не си познавала. Наричаме ги контролни снимки. Имаше и лица, които си познавала като много малка. Вероятността да си ги спомниш беше голяма. А също и твои роднини. Както и приятели от училище. Останалите бяха от онзи период в живота ти, към който определено не успяваш да се върнеш. С доктор Пакстън се опитваме да установим дали има разлика в начина, по който се опитваш да достигнеш до спомени от тези различни периоди. Най-силно реагира на съпруга си, естествено, но също и на други лица. Макар да не помниш хората от миналото си, моделите на неврологична възбудимост определено са налице.

— Коя е жената с червената коса?

— Може би стара приятелка? — усмихна се той.

— Знаеш ли как се казва?

— Боя се, че не. Снимките бяха прикрепени към картона ти. Не бяха надписани.

Стара приятелка. Това и сама се бях досетила, но държах да науча името й.

— Все пак съм реагирала на снимките, нали така каза…