Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Не — отвърнах.

Лекарят се усмихна предразполагащо.

— Ядрено–магнитният резонанс прилича на рентген, с който се изследва човешкото тяло, а ние тук проследяваме как работи то. Самите процеси в действие.

— При съмнение за тумор — обади се доктор Наш — се прави скенер на главата, за да се локализира образуванието, да се установи коя част от мозъка е засегната. Тоест фокусираме се върху структурата. Функционалният ядрено-магнитен резонанс ни позволява да видим коя част от мозъка се активира в хода на изпълнение на определени задачи. При теб искаме да видим как мозъкът обработва спомените.

— Тоест кои части се мобилизират — добави доктор Пакстън. — Къде се движат телесните течности.

— Ще помогне ли? — попитах аз.

— Надяваме се да ни насочи към мястото на увреждането — отвърна доктор Наш. — Ще разберем какво се е объркало. И кое не работи както трябва.

— А ще ми помогне ли да си възвърна паметта?

Той направи пауза, но все пак отговори.

— Надяваме се.

Свалих брачната си халка и обеците и ги сложих в пластмасова кутия.

— Ще трябва да оставите и чантата си при нас — каза доктор Пакстън, после поиска да знае дали някъде нямам пиърсинг. — Длъжен бях да попитам — обясни той. — Нямате представа какви инциденти съм имал! Освен това машината ни е доста шумна. — Той ми подаде комплект жълти тапи за уши. — Готова ли сте?

— Не знам — поколебах се аз. Страхът ми нарастваше. Стаята сякаш се смали, притъмня, през стъклото се виждаха само очертанията на скенера. Имах чувството, че съм го виждала и преди или поне подобен апарат. — Нещо ме плаши.

Доктор Наш дойде до мен и сложи ръка върху моята.

— Напълно безболезнено е. Може да те подразни единствено шумът.

— Безопасно ли е? — попитах.

— Напълно. През цялото време и аз ще бъда тук, от другата страна на стъклото. Ще те наблюдаваме непрекъснато.

Сигурно си е проличало, че още не мога да се реша, защото доктор Пакстън се опита да ме успокои.

— В сигурни ръце сте, скъпа моя. Нищо не ви застрашава. — Усмихна се и добави: — Можете да приемете, че спомените ви са се изгубили някъде в главата ви. С тази машина ще се опитаме да ги намерим.

Беше студено — макар да ме бяха завили с одеяло, — а тъмнината изглеждаше още по-плътна, прорязана от една-единствена мигаща червена лампичка и огледалото в рамка, което висеше на сантиметри над главата ми под такъв ъгъл, че да отразява образа от монитора извън зрителното ми поле. Освен тапите за уши си сложих и слушалки, за да могат лекарите да разговарят с мен, но за момента те мълчаха. Не чувах нищо, освен приглушено бръмчене, звука от дишането ми, тежко и затруднено, и туптенето на сърцето ми.

В дясната си ръка държах крушовидна помпичка, пълна с въздух.

— Стискате, ако искате да ни кажете нещо — беше ме инструктирал доктор Пакстън. — През стъклото няма как да чуваме гласа ви.

Погладих гумената повърхност и зачаках. Исках да затворя очи, но ме бяха предупредили да гледам в екрана. Формовани късове твърд дунапрен придържаха главата ми неподвижно. Не можех да помръдна, дори да исках. Одеялото отгоре ми приличаше на покров.

Тишина. Последвана от прищракване. Дори през тапите бе толкова оглушително, че се стреснах. Последва второ и трето. Бумтене от сърцевината на машината — или в главата ми. Нямаше как да позная. Пробуждащ се звяр, застинал миг преди атаката. Хванах по-здраво гумената круша, решена да не прибързвам. До слуха ми на тласъци достигаше шум като от аларма или бормашина, отново и отново, толкова силен, че разтърсваше цялото ми тяло при всеки пореден залп. Затворих очи.

Глас в ухото ми.

— Кристин. Отвори очи, ако обичаш. — Значи наистина ме наблюдаваха. — Не се тревожи, всичко е наред.

„Наред ли?“ — щеше ми се да попитам. Какво ли разбират те? Имат ли представа какво е да живея в това чуждо за мен тяло в някакъв град, от който нямам спомен, сред хора, които виждам за пръв път. Нося се без посока, помислих си, накъдето и да се обърна, нямам стабилна опора, вятърът ме отвява, накъдето пожелае.

— Погледни картините — обажда се друг глас, този на доктор Наш. — Прецени какво виждаш и го формулирай наум. Не го изричай на глас.

Отворих очи. В малките огледала над мен се редяха рисунки. С черен туш върху бял лист. Мъж. Стълба. Стол. Чук. Безмълвно произнасях всяко название и ето че на мястото на картините се появи надпис. Благодаря! Сега се отпусни! Това също си го повторих, за да не се отплесва мисълта ми, като в същото време недоумявах как очакват да се отпусна в търбуха на тази машина.