Стивън Уотсън - Преди да заспя

Подхванах темата с възможно най-безгрижен тон.

— Бен — казах аз, — с какво съм изкарвала пари? — Той вдигна очи от вестника. — Работила ли съм?

— Да — отвърна той. — Работеше като секретарка известно време. Започна скоро след сватбата.

Постарах се да поддържам равна интонация.

— Сериозно? Имам чувството, че съм искала да пиша.

Той подравни страниците и сгъна вестника в знак, че ме слуша внимателно.

— Чувството?

— Да. Определено смятам, че съм обичала книгите като малка. Имам смътен спомен, че съм искала да стана писателка.

Той протегна ръка през кухненската маса и хвана моята. В очите му имаше тъга. Разочарование. Колко жалко, сякаш казваха те. Лош късмет. Не ми се вярва да успееш в това състояние.

— Сигурен ли си? Спомням си сякаш…

— Кристин — прекъсна ме той, — моля те. Въобразяваш си…

До края на вечерта не казах нищо повече, заслушана в мислите, които отзвучаваха в главата ми. Защо би постъпил по този начин? Защо ще предпочете да се преструва, че никога не съм написала и една дума? Защо? Наблюдавах го как заспа на канапето, похърквайки тихо. Знаех, че съм написала роман. А защо не му казах? Толкова нищожно ли беше доверието ми към него? От онзи ден, когато бяхме лежали прегърнати, изричайки думи на обич, докато небето навън притъмняваше, как бяхме стигнали дотук?

После обаче започнах да си представям какво би се случило, ако наистина се натъкна на екземпляр от моя роман в някой кухненски шкаф или на висок рафт. Какъв друг отговор можех да очаквам, освен: Виж се докъде си изпаднала. Виж какво можеше да постигнеш, преди онази кола да те блъсне на заледения път и да ти отнеме всичко това, оставяйки те напълно безполезна.

Нещастна перспектива. Представих си как крещя и хлипам, изпадам в истерия — много по-силна, отколкото днес следобед, когато поне осъзнаването бе постепенно, отключено от отдавна бленуван спомен. Ефектът можеше да е опустошителен.

Нищо чудно, че Бен бе пожелал да скрие от мен. Сега си го представям как унищожава всички екземпляри, подпалва ги в барбекюто на задната веранда, преди да реши каква версия да ми предложи. Какъв би бил най-добрият начин да пренапише миналото ми, за да го направи поносимо? В какво да ми внуши да вярвам през годините, които ми остават?

С това вече е свършено обаче. В себе си знам истината. Никой не ми я е казал, сама си я спомних. Сега е записана черно на бяло в дневника — няма я в паметта ми, но все пак разполагам с траен отпечатък.

Разбирам, че онова, което пиша сега — моята втора книга, отбелязвам с гордост, — може би е опасно, но и необходимо. То не е измислица. И може да разкрие неща, които е по-добре да си останат неразнищени. Тайни, които не бива да излизат на светло.

И все пак писалката продължава да се плъзга по листа. Трябва да пиша, каквото и да става.

Сряда, 14 ноември

Сутринта на закуска попитах Бен дали някога е носил мустаци. Все още се чувствах объркана, двоумях се кое е истина и кое не. Бях се събудила рано и за разлика от предишните дни не си бях помислила, че още съм момиче. Възприемах се като зряла жена. Определено сексуална. В главата ми се въртеше въпрос, но не от рода на „Защо в леглото до мен има мъж?“, а по-скоро „Кой е той?“ и „Какво сме правили?“

В банята се бях ужасила от отражението си, но снимките сякаш отговаряха на реалността. Видях името на мъжа — Бен — и то ми се стори някак познато. Моята възраст, бракът ми — сякаш ми се напомняше за тези факти, а не се сблъсквах с тях за пръв път.

Доктор Наш ми позвъни почти веднага след като Бен тръгна на работа. Каза ми къде е дневникът и че ще дойде да ме вземе, за да ме заведе на изследване със скенер. След като затворих, веднага намерих дневника и го прочетох. Натъкнах се на факти, които смътно си спомнях. Дребни останки от нещо преживяно бяха оцелели в паметта ми, след като нощта бе отминала.

Може би затова исках да бъда сигурна, че неясните следи отговарят на истината.

— Бен — попитах аз, — някога носил ли си мустаци?

— Какъв странен въпрос!

Той тъкмо слагаше захар в кафето си, оставено леко встрани от разтворения вестник. Почувствах се неловко. Колебаех се доколко да се разкрия.

— Аз просто… Яви ми се някакъв спомен. Или поне така ми се струва.

Това го накара да вдигне очи; усмихнатото допреди миг лице сега изразяваше загриженост. Лъжичката спря да описва кръгове в чашата.

— Спомен? — повтори той.

— Да — отвърнах аз. — Така ми се струва.

В главата ми се заредиха образи, които бях описала предишния ден — неговите мустаци, голото му тяло, ерекцията му, — а и други, които си бях спомнила вчера. Ние двамата в леглото. Целуваме се. Уловени от кратък проблясък, образите отново потънаха в дълбините. Внезапно изпитах страх.