Стивън Уотсън - Преди да заспя

На екрана се появи следващата задача. Припомни си минало събитие. На долния ред просветна „Купон“.

Затворих очи.

Опитах се да се пренеса на купона, за който си бях спомнила, докато двамата с Бен наблюдавахме зарята. Постарах се да извикам видението как стоя на покрива с моята приятелка, да чуя шума от веселбата на етажа под нас, да вдишам лютивия дим от фойерверките.

Образите, които се появиха, изглеждаха нереални. И сама можех да се сетя, че не идват от паметта, а от въображението ми.

Извиках лицето на Кийт, начина, по който бях възприела пренебрежението му, но нищо не се получи. Отново бях изгубила тези спомени. Бяха пропаднали сякаш завинаги, но сега поне знаех, че съществуват някъде в главата ми, макар и недостижими.

Насочих мисълта си към празненствата от моето детство. Рождени дни с мама и леля, с моята братовчедка Луси. Туистър. Музикални столове. Музикални статуи. Майка ми, заобиколена от торбички с лакомства, които ще се превърнат в награди за победителите. Сандвичи с домашен пастет от месо или риба, филии с внимателно изрязани корички. Мелба и желиран крем.

Спомних си бяла рокля с бухнали ръкави, чорапки с къдрички, черни обувки. Косата ми още не е потъмняла, на масата пред мен има торта със свещички. Поех дълбоко въздух, приведох се напред и духнах. Вдигнаха се струйки пушек.

Последваха видения от друго тържество. Намирам се у дома, чисто гола надничам от прозореца на стаята ми. Около седемнайсетгодишна съм. Долу, на улицата, са сложени импровизирани маси в дълги редици, отрупани с подноси рулца, наденички в пухкаво тесто и сандвичи, кани с портокалов сок. Пред къщите се развява националното знаме, гирлянди от флагчета висят по прозорците. Сини. Червени. Бели.

Пълно е с деца, маскирани като пирати, магьосници, викинги, а възрастните се опитват да ги разделят на отбори за надбягването с яйце в лъжица. Майка ми е на отсрещния тротоар, връзва плаща на Матю Соупър, баща ми седи точно под моя прозорец, отпива от чаша с плодов сок.

— Върни се де, стига си зяпала — вика ме глас.

Обръщам се. Дейв Соупър седи на моето тясно легло под плаката на любимата ми момичешка банда „Слитс“. Омотал се е в чаршафа, по който личат следи от кръв. Не бях му признала, че ще ми е за пръв път.

— Няма — отвръщам. — Ставай и се обличай, преди да са дошли майка ми и баща ми!

Той избухва в смях.

— Е, не бъди такава!

Нахлузвам джинсите си.

— Не — повтарям аз и посягам да си взема фланелката. — Ставай. Моля те.

Той изглежда разочарован, макар че не ми е ясно какво очаква. Изненадана съм, че се случи — което не означава, че стана против желанието ми, — и сега искам да остана сама. Вината не е негова.

— Добре де — съгласява се той и се изправя.

Тялото му е белезникаво и мършаво, пенисът му — направо смешен. Обръщам се настрани, докато се облича, пак поглеждам през прозореца. Животът ми вече ще е различен, мисля си. Преминах една граница и сега не мога да се върна назад.

— Тръгвам си — казва Дейв, но аз не му отвръщам. Не се и обръщам, докато не чувам, че е затворил вратата.

Глас в ухото ми ме върна в настоящето.

— Дотук добре. Пускаме ти едни фотоси, Кристин — предупреждава ме доктор Пакстън. — Поглеждаш и си казваш наум какво виждаш, нали така. Готова ли си?

Преглътнах на сухо. Почудих се какво се готвят да ми покажат. Предмети или хора? Какви капани да очаквам?

Да, отвърнах мислено и започнахме.

Първо се появи черно-бяла снимка. Четири-петгодишно момиченце в прегръдките на жена. То сочеше нещо, и двете лица бяха усмихнати; в дъното, където фокусът се губеше, се виждаше ограда, а зад нея — тигър. Майка, отбелязах наум. Дъщеря. В зоологическа градина. И в следващия момент ме разтърси прозрение: това бях аз, а жената — моята майка. Гърлото ми се стегна. Не можех да си спомня да съм ходила в зоологическа градина като малка, но ето че имаше доказателство. Това съм аз, изрекох мислено; не бях забравила инструкциите. Майка ми. Вторачих се в екрана, стараейки се да запечатам образа й в паметта си, но той избледня и на негово място се появи друг, също на майка ми, но по-възрастна — и все пак не толкова стара, че да й бе нужен бастунът, на който се подпираше. Въпреки че се усмихваше, изглеждаше изтощена, с хлътнали очи и изпито лице. Майка ми, повторих, но се оформиха и други, спонтанно изникнали думи: мъчителна болка. Неволно затворих очи, с усилие на волята ги отворих. Понечих да стисна гумената круша.

Следващите снимки се заредиха по-бързо; успях да назова само няколко. Моята приятелка от спомена за купона — от вълнение сърцето ми подскочи, защото я разпознах почти веднага. Изглеждаше точно както си я бях представила — облечена с протрити дънки и тениска, захапала цигара, със свободно пусната бухнала червена коса. На друга снимка косата й беше късо подстригана, боядисана в черно, опъната назад от очилата, вдигнати като диадема. Последва снимка на баща ми, както ми се явяваше, когато си представях, че съм още малка — весел, усмихнат, разгърнал вестника в предната стая. След това аз и Бен с някаква двойка, която не разпознах.