Стивън Уотсън - Преди да заспя

И ето че се появи миризма. На мъртви цветя и мръсна пръст. Лепкава, задушлива.

Това е денят, в който го кремирахме. Аз съм в черно — което не е необичайно, — но този път съм без грим. Майка ми седи до баба ми. Завесите се дръпват встрани, ковчегът се плъзга навътре и тогава се разплаквам, защото си представям как баща ми ще се превърне в пепел. Майка ми стиска ръката ми, после си отиваме у дома; пием евтино вино, ядем сандвичи и образът й се разпада в полумрака.

Въздъхнах и отворих очи. В ръцете си държах моя роман.

Отгърнах на първата страница и се зачетох.

В този момент, заслушана в рева на двигателя, настъпила с дясното си стъпало педала на газта, тя пусна волана и затвори очи. Знаеше какво ще последва. И докъде ще стигне. Отдавна го знаеше.

Прелистих някъде до средата. Прочетох третия абзац на една страница, после още два-три към края на романа.

Бях писала за жена на име Лу и за някакъв мъж — нейния съпруг, предполагам, който се казваше Джордж. Действието, изглежда, се развиваше по време на война. Изпитах разочарование. Не знам какво бях очаквала — вероятно биография, — но ми се стори, че дори да открия някои отговори в романа, те няма да са много.

И все пак го бях написала, беше издаден, помислих си, като го обърнах да разгледам задната корица.

Нямаше моя снимка на обичайното място. Само кратка биография.

Кристин Лукас е родена през 1960 г. в Северна Англия. Завършила е английска литература в Юнивърсити Колидж в Лондон, където живее. „За ранобудните птици“ е първият й роман.

Усетих, че се усмихвам, изпълнена с щастие и гордост. И си помислих: аз съм написала тази книга. Исках да я прочета, да разкрия тайните й, но в същото време нямах желание. Безпокоях се да не би реалността да ми отнеме щастието. От една страна, може би щях да харесам романа и да ми стане мъчно, че никога няма да напиша втори, но пък ако не ми харесаше, щеше да ми остане разочарованието, че така и не съм развила таланта си. Нямах представа кой вариант е по-вероятен, но знаех, че един ден няма да устоя на изкушението, ще посегна към това свое единствено постижение и ще науча истината. Ще направя това откритие.

Само че не днес. Днес предстоеше да открия нещо друго, далеч по-страшно от мъката, по-унищожително от разочарованието. Нещо, което можеше да разбие сърцето ми.

Случи се, когато се опитах да сложа книгата обратно в плика. Вътре напипах нещо. Сгънат на четири бял лист, в който бе пъхната вестникарска изрезка. Доктор Наш бе написал на листа: Реших, че това може да те заинтригува!

Извадих изрезката. Най-отгоре доктор Наш бе добавил: „Стандард“, 1988 г. Към статията имаше снимка. Отне ми секунда-две да проумея, че в ръцете си държа рецензия за моя роман и на снимката съм самата аз.

Цялата се разтреперих. Без да знам защо. Тази рецензия датираше отпреди години, с добри или лоши последствия, които отдавна бяха отшумели. Тя вече бе част от историята и каквито и вълни на отзвук да бе предизвикала те се бяха уталожили. И все пак не можех да отрека, че се вълнувам как е било прието моето творение преди толкова години. Дали съм постигнала успех?

Плъзнах очи по текста с надеждата да схвана това, преди да се почувствам принудена да анализирам подробностите. Отделни думи сами се откроиха. Предимно положителни. Задълбочен. Проникновен. Вещина. Човечност. Бруталност.

Погледнах черно-бялата снимка. Седя на бюро, извила тяло към обектива. Непохватна поза. Сякаш нещо ме притеснява. Запитах се дали причината е човекът с фотоапарата или позата, която съм заела. Въпреки всичко лицето ми е усмихнато. Косата ми е дълга, пада свободно и макар изображението да не е цветно, преценявам, че е по-тъмна, отколкото сега — все едно е боядисана в черно или е мокра. Зад мен се виждат остъклена врата и в дъното в самия край на кадъра — голо дърво. Под снимката има надпис, който гласи: Кристин Лукас в своя дом в Северен Лондон.

Това трябва да е къщата, в която доктор Наш ме заведе — За миг ме обзе непреодолимо желание да отида там, този път със снимката, и да се убедя, че е било истина; Имала съм живот и преди. Пълноценен живот.

Въпросът е, че това ми е известно, записано е в дневника. Не бях в състояние отново да предизвикам видението, но не се съмнявах, че там, в онази кухня, си бях спомнила Бен. И неговия нарастващ от възбуда пенис.

Усмихнах се, докоснах снимката, прокарах пръсти по нея, търсейки скрити за сетивата ми възприятия, като човек лишен от зрение. Докоснах краищата на косата си, после лицето. Очевидно съм изпитвала неудобство, но в същото време цялата сияя. Все едно си имам тайна, талисман, който ми носи щастие. Романът ми вече е издаден, това е ясно, но има нещо друго, чиято значимост го засенчва.