Стивън Уотсън - Преди да заспя

Взрях се в снимката по-внимателно. Гърдите ми са натежали, въпреки че съм облякла свободна рокля; едната ми ръка обгръща корема. Като мехурче във вода от нищото изскача спомен: седя в очакване да ме заснемат, фотографът намества статива, журналистката, с която допреди малко сме обсъждали книгата ми, се мотае в кухнята. През вратата пита как върви, ние във весел дует й отговаряме „Чудесно!“, и прихваме да се смеем. „Малко остана“ — отбелязва фотографът, докато сменя филма в апарата, а после отпива глътка кафе от чашата на бюрото зад мен. Журналистката е запалила цигара и се провиква — не пита имам ли нещо против да пуши, а къде да потърси пепелник. Дразнещ въпрос, но махвам с ръка. В интерес на истината аз самата копнея да запаля, но съм отказала цигарите, откакто разбрах…

Отново погледнах тази непозната, която бях аз, и осъзнах с пределна яснота, че на снимката съм бременна.

Умът ми спря неподвижен, после запрепуска. Препъваше се в острите ръбове на прозренията и изводите: когато са ме снимали в онази трапезария, аз не само съм очаквала дете, но самата мисъл за него ме е изпълвала с щастие.

Има някакво несъответствие. Какво се бе случило? Детето сега трябва да е… на колко? На осемнайсет? Деветнайсет? Двайсет?

Само че няма дете, възразих сама на себе си. Къде е синът ми?

Моят свят отново заплашваше да се сгромоляса. От една-единствена дума: син. Беше се оформила в съзнанието ми, бях я изрекла безмълвно, но непоколебимо. Нещо дълбоко в мен ме уверяваше, че детето, което съм носила, е било момче.

Хванах се за ръба на стола, за да запазя равновесие, и ето че нова дума избълбука на повърхността и експлодира. Адам.

Бях родила дете. И го бяхме кръстили Адам.

Изправих се и пликът с романа падна на пода. Умът ми заработи трескаво; в тялото ми забушува енергия, която отчаяно търсеше отдушник.

Грабнах изрезката, пъхнах я в плика при книгата и изтичах на горния етаж. В банята застанах пред огледалото. Дори не погледнах лицето си, а се втренчих в снимките от миналото — онези запечатани образи, които ми служат да се концентрирам отново, когато паметта ми е като бяло петно.

Аз и Бен. Аз сама. Бен сам. Ние двамата в компанията на по-възрастни мъж и жена, които може би са неговите родители. Аз на много по-млади години, с шалче на врата, галя куче — щастливо усмихната. Не откривам Адам. Няма бебе, няма едва прохождащо дете. Няма снимки от първия му учебен ден, нито от спортно състезание или лагер. Няма снимки как строи пясъчен замък. Нищо няма.

Не намирам обяснение. Нали всеки родител събира такива снимки и никога не ги изхвърля.

Трябва да са някъде тук, помислих си. Повдигнах снимките да проверя дали под тях не са залепени други, мигове от един живот, насложени като исторически пластове. Нищо не открих. Отдолу напипах само бледосините плочки и гладката повърхност на огледалото.

Адам. Името не спираше да звучи в главата ми. Затворих очи и ето че нахлуха други спомени, всеки образ със зашеметяваща сила трепваше за миг, преди да изчезне, за да се зареди следващият. Ясно видях Адам — с руса коса, за която знаех, че след време ще потъмнее, тениската със Спайдърмен, с която не се раздели, докато не му умаля съвсем и стана невъзможно да я облече. Видях го спящ в количката и си спомних какво си бях помислила: най-съвършеното бебе, най-съвършеното същество на света. Видях го на синьо велосипедче — пластмасово, с три колела — и някак се досетих, че го бяхме купили за рождения му ден, а той го караше навсякъде, където му разрешавахме. Видях го и в някакъв парк — навел глава ниско над кормилото, сияещ от радост, се спусна по наклона към мен, но секунда по-късно изхвърча и падна на земята, а велосипедчето, което се беше блъснало в някаква издатина, лежеше под него с изкривена рамка. Видях как плаче, а аз го прегръщам, бърша кръвта от лицето му, после откривам едно счупено зъбче на земята близо до все още въртящото се предно колело. Видях как ми показва своя рисунка — синя ивица за небе, зелена за земята, а помежду им три кръгли фигурки и мъничка къща, а също и плюшеното зайче, с което не се разделяше.

Мозъкът ми превключи и ме върна в настоящето, пред огледалото в банята, но аз отново бързо затворих очи. Исках да си го припомня като ученик или тийнейджър, с мен или с баща му. Не успях. Опитах се да насоча спомените, но те трепнаха и изчезнаха като перце, уловено от вятъра, което сменя посоката, щом нечия ръка посегне да го улови. Всъщност видях го с фунийка топящ се сладолед… омазан с лепкава червена близалка… спящ на задната седалка в някаква кола. Можех единствено да зърна бегло тези спомени, но бях безпомощна да ги задържа.