Стивън Уотсън - Преди да заспя

Сетивата ми престанаха да функционират. Всяко усещане избледня, остана само болката, нищо друго. Болка. Съсредоточена в своя първоизточник.

Синът, който дори не знаех, че съм родила, бе станал войник. Една мисъл ме прониза. Повече от абсурдна. Какво ще си помисли майка ми?

Бен отказваше да замълчи, изстрелваше фразите на отсечени залпове.

— Записа се в Кралската морска пехота. Получи назначение в Афганистан. Беше убит. Миналата година.

Преглътнах мъчително.

— Защо? — попитах. — Как?

— Кристин…

— Искам да знам. Трябва да знам.

Той се протегна да хване ръката ми и аз не се възпротивих, но ми олекна, когато остана на мястото си.

— Едва ли искаш да чуеш всички подробности.

И тогава гневът ми се отприщи. Не можех повече да се сдържам. Гняв, примесен с паника.

— Говорим за моя син!

Той извърна очи към прозореца.

— Пътувал с бронирана кола. — Сега говореше бавно, почти шепнеше. — Като ескорт. На пътя имало мина. Един войник оцелял. Адам и другият загинали.

Затворих очи, моят глас също се сниши до шепот.

— На място ли е умрял? Страдал ли е?

— Не — въздъхна Бен. И добави: — Не се е мъчил. Смятат, че е станало мигновено.

Погледнах го. Той продължаваше да зяпа прозореца.

Лъжеш, помислих си.

Пред очите ми се появи Адам — изхвърлен на пътя, окървавен, — но аз потиснах образа, съсредоточих се върху нищото, върху празнотата…

Главата ми пламна. От въпроси. Въпроси, които не смеех да задам от страх, че отговорите ще ме убият. Какъв беше като малък, като тийнейджър, като младеж? Бяхме ли близки? Карахме ли се? Беше ли щастлив? Бях ли добра майка?

И още: Как тъй малкото момченце, яхнало пластмасов велосипед, е намерило смъртта си в другия край на света?

— Какво е правил в Афганистан? И защо точно там?

Бен ми обясни, че сме били във война. Война срещу тероризма, така я нарече, макар че аз не знам какво означава това. Отначало имало нападение, смъртоносна атака, в Америка. Загинали хиляди.

— А моят син е умрял в Афганистан? Не разбирам…

— Сложно е… Винаги е искал да постъпи в армията. Смяташе, че това е негов дълг.

— Негов дълг? Ти така ли го възприе? Че трябва да изпълни дълга си? Ами аз? Защо не го разубеди? Не можа ли да го насочиш към нещо друго? Каквото и да е…

— Кристин, това беше неговото желание.

В този ужасяващ миг аз едва не се изсмях.

— Да го убият ли? Това ли е било желанието му? Защо? Та аз дори не го опознах.

Бен мълчеше. Стисна ръката ми и ето че една сълза се търкулна по лицето ми, пареща като киселина, последва втора, и още, и още. Изтрих сълзите от страх, че ако се разридая никога няма да спра.

Съзнанието ми започна да се изключва, да се изпразва, потърси убежище в нищото.

— Дори не го опознах — повторих аз единствената мисъл, останала в главата ми.

По-късно Бен донесе една метална кутия и я сложи на масичката.

— Държа я горе — каза той. — На сигурно място.

От какво те е страх? — попитах мислено. Сива на цвят кутия, много солидна. В такива кутии навярно хората държат пари или важни документи.

Каквото и да съдържаше тя, сигурно криеше опасности.

Привидяха ми се диви зверове, скорпиони и змии, стръвни плъхове, отровни жаби. Или нещо по-дребно. Невидим вирус, радиоактивно вещество.

— На сигурно?

Той въздъхна.

— Има неща, на които не бива да се натъкваш, когато си сама. Най-добре е първо да ти обясня.

Той седна до мен и отвори кутията. Вътре имаше само хартии.

— Това е Адам като бебе. — Той извади тесте снимки и ми подаде една.

Бяха ме снимали на някаква улица. Как вървя към камерата, прегърнала бебе — Адам, — в торба, привързана на гърдите ми. Телцето му е обърнато към мен, но той е погледнал през рамо към човека, който ни снима, усмивката му е досущ като моята, само зъбчета липсват.

— Ти ли си ни снимал?

Бен кимна. Погледнах я отново. Намачкана, с пожълтели ръбове и избледняващи цветове.

Аз. И бебе. Изглеждаше нереално. Трудно ми беше да убедя себе си, че съм била майка.

— Кога? — попитах.

Бен погледна над рамото ми.

— Тук сигурно е бил на шест месеца. Чакай да пресметна. Трябва да е било през осемдесет и седма.

Аз трябва да съм била на двайсет и седем. Минало е толкова време.

Време, колкото живота на сина ми.

— Кога се роди?

Той отново бръкна в кутията, подаде ми лист хартия.

— През януари.

Тънък пожълтял лист. Акт за раждане. Прочетох го мълчешком. Името му беше там. Адам.

— Адам Уийлър — произнесох на глас. За да го чуе и Бен.