Стивън Уотсън - Преди да заспя

В купчинката щръкна писмо. Адресирано до Дядо Коледа, написано с цветен молив, с разкривени, но старателно изписани букви. Искал велосипед, така беше написал, или кученце. И завършваше с обещанието да е послушен. Беше се подписал отдолу и бе добавил на колко години е. Четири.

По необяснима причина, докато четях писмото, моят свят сякаш се срути. Мъката избухна в гърдите ми като граната. Бях постигнала някакво равновесие — не бих го нарекла щастие, нито дори примирение, по-скоро кротко покорство, — но то изчезна, изпари се. Отдолу остана оголената ми същност.

— Съжалявам. — Върнах снимките в ръцете на Бен. — Не мога. Не сега.

Той ме прегърна. В гърлото ми се надигна отвращение, но аз го преглътнах. Той ми каза да не се тревожа, увери ме, че всичко ще бъде наред, напомни ми, че винаги ще да бъде тук, до мен. Притиснах се в него и останахме така; телата ни леко се полюшваха. Чувствах се вцепенена, все едно изобщо не се намирах в тази стая. Наблюдавах как Бен ми донася чаша вода, как затваря кутията със снимките и през цялото време не спирах да плача, безнадеждно объркана и отчаяна. Забелязах, че той също е разстроен, но в изражението му имаше и нещо друго. Изглеждаше примирен или равнодушен, но не и шокиран.

Осъзнах, че и друг път е водил този разговор. Отдавна носеше мъката в себе си. С времето тя се бе уталожила, беше станала част от него, не беше външна сила, която да го събори.

Само моята мъка е неочаквано зашеметяваща. Всеки ден.

Извиних се. Качих се в спалнята. Отворих гардероба. И започнах да пиша.

Тези откраднати мигове са само мои. Когато коленича пред гардероба или седя на пода, подпряна на леглото. И пиша. С трескава бързина. Думите се изливат почти неусетно. Изпълват страница след страница. Ето че отново съм тук, а Бен мисли, че си почивам. Не мога да се спра.

Слязох долу да направя чай. Докато разбърквах млякото, се запитах колко ли пъти съм приготвяла ядене за Адам, пюре от зеленчуци, сок от различни плодове. Занесох чая на Бен.

— Бях ли добра майка? — попитах, като му подадох чашата.

— Кристин…

— Трябва да знам. Кажи ми, справях ли се? Сигурно е бил съвсем малък, когато…

— Когато ти претърпя злополуката ли? — прекъсна ме той. — Беше на две. Ти беше чудесна майка. Преди да пострадаш. А после…

Той не довърши изречението, извърна глава. Какво ли пропускаше, какво бе предпочел да премълчи?

Аз обаче знаех достатъчно, за да запълня поне отчасти празнините. Може и да не помня онова време, но мога да си го представя. Мога да си представя как всекидневно ми се напомня, че съм съпруга и майка, предупреждават ме, че съпругът ми и синът ми ще дойдат на посещение. Мога да си представя как всеки ден ги посрещам, сякаш ги виждам за пръв път — леко сдържано или просто смутено. Мога да си представя болката, която ни е сломявала. Всекиго от нас.

— Няма нищо — казах. — Разбирам.

— Дори за себе си не можеше да се грижиш. Толкова беше зле, че и аз не можех да те гледам у дома. Не биваше да оставаш сама дори за няколко минути. Забравяше какво вършиш. Отнасяше се. Притеснявах се, че ще пуснеш водата да напълниш ваната и ще забравиш да я спреш или ще се опиташ да сготвиш нещо и ще забравиш, че си включила печката. Беше твърде тежко за мен. Затова си стоях у дома и се грижех за Адам, майка ми също помагаше. Всяка вечер идвахме при теб…

Хванах ръката му.

— Съжалявам — промълви той. — Трудно ми е дори да си припомням.

— Знам — уверих го аз. — Разбирам те. Ами моята майка? Тя помагаше ли ти? Радваше ли се на внучето си?

Той закима и се приготви да каже нещо.

— Тя е мъртва, нали? — изпреварих го аз.

— Почина преди няколко години. Съжалявам.

Бях познала. Усетих съзнанието ми да се изключва, сякаш не можеше да понесе повече мъка, губеше ориентация в това объркано минало. И в същото време на другия ден щях да се събудя без никакъв спомен.

Можех да разчитам единствено на дневника. Какво да запиша, което да ми помогне да преживея утрешния ден, после следващия и по-следващия?

Яви ми се образ. Жена с червена коса. Адам в армията. Името изскочи от само себе си. Какво ще си помисли Клеър?

Ето че доби реалност. Името на моята приятелка. Клеър.

— Ами Клеър? — попитах. — Моята приятелка Клеър. Тя жива ли е?

— Клеър? — повтори Бен… Дълго продължи неговото стъписване, но ето че лицето му се промени. — Нима си спомни Клеър?

Бях го изненадала. Пресметнах, че са минали няколко дни, откакто го попитах дали съм имала най-добра приятелка.