Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Уийлър е второто ми име. Решихме, че трябва да го носи.

— Разбира се. — Вдигнах листа до лицето си. Толкова лек, така незначителен на вид носител на толкова съществено съдържание. Напълних дробовете си с въздух, сякаш да го погълна, да го превърна в част от себе си.

— Дай — каза Бен. Взе документа и внимателно го сгъна. — Има и други снимки. Искаш ли да ги видиш?

Кимнах и той ми ги подаде.

— Не са останали много. Другите се изгубиха.

В неговите уста прозвуча, сякаш са били забравени във влака или оставени на съхранение при чужди хора.

— Да, спомням си. Къщата ни се е подпалила. Нали ми каза — добавих, без да се замисля.

Той ме изгледа някак особено, с присвити, но немигащи очи.

— Така ли? — попита.

— Да — отвърнах.

— Кога?

Въпросът ме изненада. Кога ли за последен път бе споменал пожара? Сутринта или преди седмица? Помнех, че съм прочела дневника си, след като той излезе на работа. Беше ми казал за пожара вкъщи на Парламент Хил, а оттогава бяха минали доста дни.

В този момент можех да си призная за дневника, но не го направих. Чувствах се разстроена. Напрегната. Той като че ли остана недоволен, че съм успяла да си спомня нещо.

— Не беше ли, преди да тръгнеш на работа? Когато разглеждахме албума. Тогава трябва да е било.

Той се намръщи. Стана ми неприятно, че го лъжа, но не бях в състояние да се справя с други разкрития.

— Откъде другаде ще знам? Как мислиш?

Той бавно кимна, после ме погледна право в очите.

— Сигурно си права.

Помълчах, загледана в снимките, които държах. Нищожно малко на брой, а и кутията беше вече полупразна. Нищо повече ли нямаше да получа, което да ми опише живота на сина ми?

— Как започна пожарът? — попитах.

Часовникът над камината отброи часа и той погледна към него.

— Случи се преди няколко години. В старата ни къща.

В която живеехме, преди да се преместим тук.

Дали говореше за онази, в която бях ходила?

— Много неща изгубихме. Книги, документи. Такива работи.

— Но все пак как е започнал?

Той се забави с отговора. Няколко пъти отвори уста и накрая каза:

— Беше инцидент. Просто инцидент.

Какво криеше от мен всъщност? Че съм оставила запалена цигара, включена ютия или тенджера на печката? Представих си, че се намирам в кухнята, в която бях онзи ден, с плота от бетон и белите уреди, но преди години; надвесих се над врящата мазнина, разтърсих кошничката с на дълго нарязани картофи, проследих как изплуваха на повърхността, завъртяха се, после потънаха в мазнината. Чух телефона, избърсах ръце в престилката на кръста ми, излязох в антрето.

И после? Да не би мазнината да бе избухнала в пламъци, докато съм говорила по телефона, отишла съм в дневната или съм се качила до банята, напълно забравила, че приготвям вечеря?

Не знам и никога няма да узная. Все пак беше мило от страна на Бен да ми каже, че е било инцидент. Домакинската работа крие толкова опасности за лишените от памет; друг на негово място би ми натяквал грешките и недостатъците ми, би се изкушил да се възползва от всеки повод да ме назидава, и то не без основание. Докоснах ръката му и той се усмихна. Все пак голям късмет бях извадила с него.

Прегледах снимките. На една от тях Адам е нахлупил пластмасова каубойска шапка, на вратлето му е вързана жълта кърпа, пластмасовият пистолет в ръката му е насочен към човека зад камерата; на друга е няколко години по-голям — лицето му не е така пухкаво, косата му започва да потъмнява. Облечен е в ризка, закопчана догоре, с малка вратовръзка.

— Тази е правена в училището — обясни Бен. — По специален повод. — Той посочи снимката и се засмя. — Виж, всичко е развалил!

Имаше предвид ластика на връзката, който не бе пъхнат под яката. Прокарах ръце отгоре. Нищо не е развалил, помислих си. Страхотна снимка.

Опитах се да извикам образа на моя син, да си представя как коленича пред него с тази връзка на ластик, как сресвам косата му, как бърша кръвта от ожуленото коляно.

Никакъв спомен. Момченцето на снимката имаше пълни устни като мен, а в очите му откривах бегла прилика с майка ми, но иначе сякаш не го познавах.

Бен извади друга снимка и ми я подаде. На нея Адам е малко по-голям — пет-шестгодишен.

— Смяташ ли, че прилича на мен? — попита той.

На тази Адам е по шорти и бяла тениска, държи футболна топка. Косата му е късо подстригана, стърчи на блестящи кичурчета, защото се е запотил оттичането.

— Малко — отвърнах. — Може би.

Бен се усмихна и двамата продължихме да разглеждаме снимките. На повечето бяхме аз и Адам, на други той беше сам. Бен трябва да бе правил повечето от тези снимки. На няколко беше с приятелчета, една-две от детски празници, маскиран като пират, с картонена сабя в ръка. На друга носеше малко черно куче.